Филипа Грегъри: Проклятието на краля

— Ако е дело на този крал… — гласът ми не е много по-силен от шепот. Държа я толкова плътно до себе си, че все едно се прегръщаме; наметалото ми около раменете ѝ, ръката ѝ е в моята. Почти не смея да говоря в този двор от шпиони. — Ако братята ти са убити по негова заповед…

— Или на майка му — добавя тя много ниско. — Съпругът ѝ държеше ключовете от Тауър, братята ми бяха пречка между сина ѝ и трона…

Потръпваме, стиснали се за ръце толкова здраво, сякаш нейна светлост може да се промъкне зад нас и да ни чуе. И двете сме ужасени от влиянието на Маргарет Боуфорт, майка на Хенри Тюдор.

— Наред е, всичко е наред — казвам, като се опитвам да обуздая страха си, опитвам се да отрека треперенето на ръцете ни. — Но, Елизабет, ако именно те са убили брат ти, тогава вашето проклятие ще падне върху сина ѝ, собствения ти съпруг, а също и върху неговия син.

— Знам, знам — простенва тя тихо. — Именно от това се страхувам, откакто си го помислих за първи път. Ами ако внукът на убиеца е моят син: принц Артур? Моето момче? Ами ако съм проклела собственото си момче?

— Ами ако проклятието сложи край на рода? — прошепвам. — Ами ако няма момчета от рода на Тюдорите, и накрая не остане нищо освен безплодни момичета?

Стоим съвсем неподвижни, като замразени в зимната градина. В дървото над главите ни една червеношийка изпява звънка нота, своя предупредителен зов, а после отлита.

— Пази го! — изрича тя внезапно разпалено. — Пази Артур на сигурно място в Лъдлоу, Маргарет!

Започвам едномесечното си уединение преди раждането в Стортън и съпругът ми ме оставя, за да придружи принца до Уелс, до замъка му в Лъдлоу. Стоя пред голямата врата на порутената ни стара къща, за да им помахам за сбогом. Принц Артур коленичи за благословията ми и аз полагам ръка върху главата му, а после го целувам по двете бузи, когато той се изправя. Той е на тринайсет години, вече по-висок от мен, момче, наследило изцяло приятната външност на Йорк и обаянието на Йорк. У него няма почти нищо от Тюдорите, освен медният цвят на косата и от време на време по някой непредсказуем пристъп на безпокойство; всички от рода на Тюдорите лесно се поддават на страха. Обгръщам с ръце слабите му момчешки рамене и го прегръщам плътно.

— Дръжте се добре — нареждам му. — И внимавайте, когато участвате в двубои и яздите. Обещах на майка ви, че няма да ви се случи нищо лошо. Погрижете се да бъде така.

Той извърта нагоре очи, както прави всяко момче, когато около него се суети жена, но свежда покорно глава, а после се обръща и се мята със скок на коня си, като хваща юздите и го кара да скача със свити крака и да танцува.

— И недейте да се перчите — нареждам. — А ако завали дъжд, влезте някъде на завет.

— Да, да, ще го направим — казва съпругът ми. Свежда лице и ми се усмихва мило. — Ще го пазя, знаеш това. Ти се грижи за себе си, ти си тази, която има важна работа този месец. И ми прати новината в мига, когато се роди детето.

Слагам едната си ръка върху големия си корем, чувствайки как бебето се размърдва, и им помахвам. Гледам ги как потеглят на юг, надолу, по червения глинест път към Кидърминстър. Земята е здраво замръзнала; ще пътуват бързо по тесните изровени коловози, които се вият между подобните на кръпки заскрежени, ръждивочервени нивя. Знамената на принца се движат пред него, въоръжените му стражи носят ярките си ливреи. Той язди редом до съпруга ми, мъжете от свитата му са около тях в стегната защитна формация. Зад тях идват товарните животни, които носят личните съкровища на принца, сребърните му съдове, златните му прибори, скъпите му седла, неговите емайлирани и гравирани доспехи, дори килимите и бельото му. Той носи цяло състояние в съкровища, където и да отиде; той е принц на Англия с кръвта на Тюдорите, обслужват го като император. Тюдорите изтъкват кралския си сан с атрибутите на богатството, сякаш се надяват, че изпълнението на ролята им ще я направи реална.

Около момчето, около мулетата, които носят неговото съкровище, язди стражата на Тюдорите, новата стража, събрана от баща му, кралските телохранители в ливреите си в зелено и бяло. Когато ние, Плантагенетите, бяхме кралската фамилия, яздехме през главните и обиколните пътища на Англия с приятели и придворни, невъоръжени, гологлави; никога нямахме нужда от стража, никога не се бояхме от хората. Тюдорите винаги са нащрек за скрито нападение. Те пристигнаха с армия от нашественици, следвани от мор, и дори сега, близо петнайсет години след победата си, все още се държат като нашественици, неуверени в безопасността си, съмняващи се, че са добре дошли.