Още мислеше за това, когато сънят го грабна като черна вълна. Дойде на себе си едва когато синът му го побутна по рамото и му пъхна в ръката твърд хляб и студено месо. До зазоряване имаше още време, но съгледвачите сигнализираха с роговете си, че в лагера на Арик-Боке има раздвижване.
Кублай седна, прозя се в юмрук и си помисли, че последният ден най-сетне е настъпил. Каквото и да се случеше, щеше да види края, преди слънцето да се е скрило зад планините. Странна мисъл след толкова много време.
Сънливостта му изчезна и той с мъка се изправи на крака, отхапа залък и трепна, когато храната засегна един разклатен зъб. Спомни си, че в Каракорум има майстори във ваденето на зъби, и се намръщи. Мехурът му беше пълен и той пъхна хляба в устата си, разтвори дела и се изпика, като сумтеше от удоволствие.
— Пази се днес — каза той на Джъндзин, който се ухили едва-едва.
Младежът бе станал съвсем тънък и жилав през дните на сражения и препускане, кожата му беше по-тъмна, отколкото я помнеше Кублай. Той също дъвчеше твърдия като камък и почти толкова вкусен хляб. Гъстата овча мас беше като паста в устата и Кублай почти се задави, но Джъндзин му подаде малък мях вода и той отпи глътка.
— Говоря сериозно. Ако нещата се развият зле, не идвай за мен. Махни се. Предпочитам да те видя как бягаш и оставаш жив, отколкото да се биеш докрай и да умреш. Ясно ли е?
Джъндзин го дари с най-добрия от начумерените си погледи, но кимна. Роговете на съгледвачите пропяха отново и в импровизирания стан започна трескава дейност, воините яхваха конете и проверяваха за последен път оръжията си. Туманите на Арик-Боке бяха потеглили.
— Хайде, бързо. Връщай се при ягуна си — грубо нареди Кублай.
За негова изненада Джъндзин го прегърна кратко и силно, а в следващия миг тичаше презглава към коня си.
Препускаха здравата в дългата утрин, изминавайки мили в лек галоп или тръс, а съгледвачите не изпускаха от поглед силите на Арик-Боке и докладваха непрекъснато. Четирийсет мили не представляваха нищо за свежи коне и мъже, но след толкова дни на седлото всички бяха схванати и уморени. Кублай се терзаеше, че изтощават измъчените коне с всяка миля и ги зарязват, щом окуцеят или рухнат. Яките малки понита издържаха също като мъжете, които ги яздеха, без да обръщат внимание на болежките в гърба и краката.
Беше почти свръхестествен момент, когато започна да разпознава хълмовете около Каракорум. Сиво-зелените склонове разбудиха спомените му. Беше израснал в града и познаваше земята около него като петте си пръста. Дъхът му замря от силата на чувството, когато осъзна, че се е върнал у дома. При всичките си планирания и маневри не беше взел предвид силата на това дребно нещо. Беше у дома . Градът, построен от чичо му, се намираше само на няколко мили, беше време да се изправи срещу брат си, да изпита хората, които бе обучавал и от които се бе учил, докато изминаваха всички хиляди мили от земите на Сун. Очите на Кублай се напълниха със сълзи и той се разсмя.
Първоначално Каракорум беше построен с ограда, висока колкото човешки ръст. Това се бе променило, когато малкият град бе застрашен, и оградата се превърна в подсилена стена със стражеви кули и яки порти. Кублай вече не знаеше колко хора живеят вътре, нито колко са онези в герите около града. На младини беше вървял неведнъж сред тях и спомените му бяха живи и в същото време тъжни. Народът му не вирееше добре на едно място. Макар да бяха дошли в Каракорум в търсене на работа и богатство, хората нямаха канализация и герите бяха скупчени толкова нагъсто, че вонята на урина и екскременти можеше да задави и най-здравия мъж. Когато живееха като номади, всеки лагер бе чист и зелен, но щом бедността ги хванеше в капана си, жилищата се превръщаха в бедняшки коптори, от които никоя жена и малцина мъже се осмеляваха да излязат навън по тъмно.
Видя белите стени в далечината и най-сетне даде заповед да спрат. Избягваше всякакви мисли за бъдещето, докато брат му Арик-Боке е срещу него. Приличаше твърде много на опасна гордост да кроиш планове за идващите години, когато можеш да бъдеш убит така лесно. Но все пак, докато се взираше в маранята пред себе си, Кублай си помисли за обширните земи в Дзин около Санаду. Там можеше да намери място за тези хора. Можеше да им позволи да се простират на воля и да живеят като хора, а не като животни, натикани в твърде тясно пространство, в твърде малък град. Сънародниците му се разболяваха, когато не можеха да се движат, при това не само от болестите, които опустошаваха града всяко лято. Потръпна под палещите лъчи на слънцето при мисълта, че някакъв мор върлува из Каракорум, който се печеше в собствената си мръсотия. Сигурен беше, че ако остане жив, ще поправи всичко това.
Читать дальше