Кон Игълдън - Завоевателят

— Да.

Уриан-Хадай се унесе в мисли и Кублай го изчака.

— Ти помниш дядо си Чингис, господарю. Предполагам, че знаеш за дългата му сянка.

— Приличат на великани — промълви Кублай. — Чувството ми е добре познато.

Не беше очаквал да опознае Уриан-Хадай по този начин. Орлокът се бе издигнал сам, без помощта на ничие име. За първи път Кублай почувства, че разбира нещо от онова, което караше този човек да продължава напред.

— Мисля, че би се гордял с теб — рече той.

Уриан-Хадай се изкиска в мрака.

— А Чингис би се гордял с теб, господарю. Но сега да оставим сенките в нощта. Трябва да намерим река за конете и мисля, че ще падна от седлото, ако не спра скоро за почивка.

Кублай се разсмя и отново се прозя срещу самата идея за сън.

— Твоя воля, орлок. Двамата с теб ще накараме бащите и дядовците ни да се гордеят с нас.

— Или ще идем при тях — отвърна Уриан-Хадай.

— Да, или ще идем при тях, по един или друг начин.

Кублай млъкна за миг и разтърка уморените си очи.

— Арик-Боке няма да спре, щом сме тръгнали към столицата. Ще гони хората си до пълно изтощение.

— Искаше го отчаян, изцяло съсредоточен върху града. Ако Баяр не дойде…

— Ще дойде, орлок.

Последвалите три дни бяха едни от най-странните в живота на Кублай. Оказа се прав, че Арик-Боке ще изстиска всичко от туманите си. На втория ден войските минаха през четири ям станции, което означаваше, че са покрили сто мили от изгрев до залез. Съгледвачи приближаваха и двете сили, понякога се стигаше до размяна на удари или навлизаха в обхвата на стрелите и биваха поваляни от конете си за огромна радост на най-близките до тях воини. По залез-слънце на третия ден двете войски бяха само на десет мили една от друга и нито едната, нито другата не бе в състояние да увеличи или скъси дистанцията. Кублай вече не знаеше колко пъти е сменил коня си; двамата с Уриан-Хадай правеха всичко възможно да държат понитата в добро състояние, но те така и нямаха достатъчно време да пасат и се налагаше да ги изоставят, щом останат без дъх или окуцеят. През цялото време Кублай чувстваше дъха на брат си във врата си и непрекъснато се взираше в далечината с надеждата да види Каракорум.

По залез беше най-тежкото време. Кублай не заповядваше да спрат, докато не се увери, че брат му няма да продължи напред.

Поради малкото разстояние между войските не смееше да почива на място, където Арик-Боке може да устрои внезапна атака. Съгледвачите му предаваха непрекъснато по веригата какво е разположението на неприятеля, докато най-сетне не съобщяха, че преследвачите им са спрели. Дори тогава Кублай настояваше да продължат напред, изстисквайки още някоя миля с цената на много пот и издръжливост. Хората му спяха като мъртви под открито небе и трябваше да бъдат будени с ритници, за да сменят другарите си на стража. Мъжете викаха в тревожния си сън, изтощени от постоянната заплаха да бъдат настигнати. Зле се отразяваше на родени ловци да бъдат преследвани, докато онези зад тях ставаха все по-уверени като глутница вълци, знаейки, че рано или късно ще се доберат до жертвата си.

Кублай научи добрата новина от съгледвачите си много преди туманите, но не я разгласи; знаеше, че хората му ще се зарадват страшно при вида на каруците, натоварени с оръжия от Каракорум. Те пристигнаха в лагера, когато слънцето се скриваше зад планините на третия ден, и бяха посрещнати с ликуващи викове от воините. Във всяка каруца се качваше по един и започваше да хвърля пълни колчани и пики към протегнатите ръце, всички се смееха при мисълта, че не друг, а врагът им е осигурил подобен дар. Каруцарите бяха оставени на мира и предпочетоха да не протестират, когато ги избутаха и ги пратиха обратно в града. До Каракорум имаше само четирийсет мили и Кублай знаеше, че ще пристигне по пладне на следващия ден. Искаше му се да се беше сетил да поръча и айраг покрай стрелите и копията, но му беше достатъчно да види ликуващите лица на хората си от успешната измама.

Усети как огромното напрежение отслабва, докато си лягаше да спи. Отъпка тревата под себе си, когато някаква буца се заби в хълбока му. Хората му щяха да се сражават пред самия Каракорум срещу враг, който беше уморен точно колкото тях, и щяха да се представят чудесно, сигурен беше. Въпреки това се страхуваше за тях.

Дванайсет души срещу десет бяха горе-долу равносилни, но двата допълнителни тумана, с които разполагаше брат му, представляваха нещо съвсем друго. Двайсет хиляди мъже щяха да пускат стрели по фланговете му или да атакуват, докато хората му се сражават с основните сили. Ако воюваше срещу сунска армия, Кублай би се изсмял на подобно числено превъзходство, но мисълта, че ще се изправи срещу сънародници, почти го отчайваше. Беше направил всичко по силите си и отново си помисли за последната кост, която му оставаше да хвърли, когато Каракорум се появи на хоризонта. Някъде отвъд онези хълмове Баяр трябваше да приближава града. Трите му тумана със сигурност щяха да са достатъчни, за да преобърнат хода на битката.