Кон Игълдън - Завоевателят

Дванайсетте му генерали яздеха от двете му страни и вече се оглеждаха към туманите си и чакаха разрешение да отидат при тях. Арик-Боке мълчеше. Орлокът му се бе провалил и той не беше назначил друг само за да види как и другият се проваля. Той беше ханът и щеше да командва битката. Усещаше безпокойството на старшите командири; глупаците сякаш си мислеха, че ще ги държи при себе си чак докато не полетят първите стрели.

Този ден туманите му бяха изминали петдесет мили, без да спират. Бяха уморени, но гледката на изправения пред тях враг щеше да пропъди умората. Самият Арик-Боке не бе уморен. Гневът и възбудата бушуваха в него, когато разстоянието се скъси на две мили, а после стана още по-малко. Вече виждаше силите на Кублай, все още неподвижни, сякаш бяха пуснали корени и го чакаха. Изпълни се с колосална ярост при мисълта, че му препречват пътя към собствения му град, че са застанали на пътя на самия хан. Обеща си, че брат му ще си плати за тази нечувана наглост.

Туманите следваха темпото му, макар да не яздеха, без да правят нищо друго. Отзад докарваха хиляди резервни коне, така че воините да се прекачват на тях, без да забавят ход. Понитата, които ги бяха носили цяла сутрин, вече свободни, бързо изоставаха, без да е нужно да бъдат подканяни с ритници и удари. Арик-Боке беше достатъчно близко, за да различи ярките жълти знамена на брат си, развяващи се на високи копия като настръхнали шипове. От това разстояние не можеше да различи символите, но поне знаеше къде се намира лъжеханът. Представи си как Кублай гледа към него и потръпна, сякаш погледите им се срещнаха насред равнината.

— Онова там е целта ви — извика той на генералите си. — Давам ханство на онзи, който ми донесе главата му. Кой от вас ще стане хан след днешния ден?

Видя изумените им изражения и изпита задоволство. Бяха го разбрали и щяха да гонят безмилостно хората си за подобна награда, щяха да се изсипят върху Кублай като планина от небето. Мисълта му хареса.

Прати генералите при туманите им и малко по-късно усети промяната, когато те започнаха да крещят заповеди. Скоростта се увеличи и воините се понесоха напред, като всеки туман неусетно се опитваше да се разположи така, че да е в най-удобната позиция да удари малката група знамена.

Арик-Боке се ухили срещу вятъра. Войските бяха на по-малко от миля една от друга, а той бе хвърлил кърваво месо на вълците. Имаше повече хора и те се биеха за великия хан. Да препуска в такава битка бе най-близкото до радостта чувство, което някога беше изпитвал.

Съгледвачът беше изтощен и едва се държеше в седлото, когато конят му стигна последната ям станция в сърцето на Каракорум. Не беше лесно да заобиколи туманите на Кублай. Трябваше да се отклони много, за да излезе извън обхвата на съгледвачите, и да препуска в тъмното, когато откриеше пътека или път. Не беше спал три дни — пък и не можеше, щом вражеските съгледвачи проверяваха всяка диря. Беше прекарал част от предишната нощ със забит в бицепса си нож, като разчиташе на болката да го държи буден, докато се криеше в едни шубраци и чакаше някаква група воини да отмине. Почеса превръзката и насочи изтощения си кон по улицата към ям станцията. Умът му въртеше номера, караше го да чува шепот и да вижда странни, незнайни цветове всеки път, щом успееше да отвори очи. Нямаше представа какво е станало с другаря му. Може би не беше извадил късмет и бе получил стрела в гърба.

Съгледвачът беше осемнайсетгодишен и си мислеше, че е наясно със силата и недостатъците си, докато това препускане не му показа истината. Всичко го болеше и той чувстваше мозъка си като твърда буца в черепната кутия, прекалено тъп и със забавени реакции. Може би затова не изпита почти никакво тържество, когато едва не падна от седлото в ръцете на чакащите ям ездачи. Те не се изсмяха на състоянието и вонята му — седлото беше още мокро, тъй като бе уринирал многократно, без да спира. Бяха видимо разтревожени от войската, заемаща позиция пред града. Един от тях взе мокър парцал от някаква кофа и грубо разтри лицето на съгледвача, за да го събуди донякъде и да изчисти спеклата се мръсотия.

— Няма чанта със съобщения — каза друг и сви устни.

Никой не очакваше от подобен пратеник добри новини, които можеха да се запишат. Шляпнаха го леко по бузата.

— Събуди се, момче. Тук си, пристигна. Кой те праща? С кого трябва да говориш?

Съгледвачът размаха раздразнено ръце да престанат да се държат така грубо с него и успя да се изправи.