Кон Игълдън - Завоевателят

— Ханът. С капитана на стражата — изграчи той.

Един от мъжете му подаде мях чиста вода и момчето загълта с благодарност и се изплю, за да изплакне устата си. Думите му си свършиха работата и всички заработиха с обичайната си експедитивност.

— Заведи го, Лев — каза началникът на станцията. — Аз ще се погрижа за коня.

Животното беше останало без дъх, съсипано, горе-долу в същото състояние като ездача. Началникът взе с мрачно изражение поводите и го поведе към двора. Не искаше кръв по пода.

— Очаквам да ми запазиш малко месо за довечера — обади се един от другите зад гърба му.

Началникът не обърна внимание на коментара и съгледвачът се запрепъва към изхода, воден от посрещналия го мъж.

Ям ездачът много добре знаеше, че не бива да разпитва пратеника, и двамата вървяха мълчаливо по улиците към ханския дворец. Той се виждаше отдалеч с извисяващата се кула с позлатен покрив. Съгледвачът я погледна с благодарност и закуцука напред; всяка крачка бе съпроводена с пронизваща болка нагоре по краката му.

Портите на двореца се охраняваха от дневни стражи в излъскани брони. Те кимнаха на ям ездача и погледнаха въпросително към мръсния му спътник.

— По заповед на хана. Капитанът на стражата, спешно е — каза ям ездачът, като се наслаждаваше на възможността да ги накара да се разбързат. Един от стражите изсвири и друг се втурна през глава навътре, тракането на ботушите му отекваше по каменните коридори и постепенно заглъхваше.

— Някакви новини за онази войска? — попита стражът.

Съгледвачът сви рамене. Гласът му още бе дрезгав.

— Когато ги видях за последно, обръщаха се да посрещнат хана. Днес всичко ще свърши.

Стражът като че ли искаше да попита още нещо, но всички отново чуха забързаните стъпки, този път на двама души. Капитанът бе зарязал всякакви официалности — беше дошло съобщение от хана, а пред Каракорум имаше вражеска войска. Пристигна тичешком, едва успя да спре и се облегна на портата.

— На четири очи ли трябва да ми съобщиш посланието? — попита той, като дишаше тежко.

— Не ми е поръчвано. Ханът ми нареди да ти предам, че е време.

За изненада на съгледвача капитанът пребледня, пое дълбоко и бавно въздух и се опита да се успокои.

— Нищо друго?

— Само това. „Време е“.

Капитанът кимна и се отдалечи, без да каже нито дума, оставяйки четиримата да се взират след него.

— Май някой ще си изпати — промърмори ям ездачът.

Кублай местеше поглед от тумана си към онези, които препускаха срещу него. И двете страни се движеха плавно като вода, като непрекъснато правеха маневри, за да намерят слабите места на противника и да го принудят да реагира. На външен човек би му се сторило, че двете войски препускат безумно една срещу друга, но всъщност помежду им се водеше постоянна бърза схватка. Генералите на Арик-Боке подсилваха едното или другото крило и Уриан-Хадай или Кублай реагираха. Преместваха туман на нова позиция, за да накарат врага да се дръпне назад, вместо да рискува масирана атака на някое слабо място във формацията. Всичко се случваше в галоп, като всеки командир дебнеше и за най-малкото преимущество, докато не се озоваха в обхвата на лъковете.

Първите стрели полетяха, когато между войските имаше триста крачки разстояние. Максималният обхват и високата скорост означаваха, че ще улучат задни редици. Кублай видя как гъстият облак се насочва най-вече към знаменосците му и изрева последна заповед на най-близкия генерал. Разполагаха само с мигове, но се дръпнаха наляво, за да подсилят собствените му редици и да отслабят лъжливата позиция.

Беше твърде късно Арик-Боке да реагира отново. Кублай и Уриан-Хадай четяха мислите му, видяха струпването на мощ на лявото му крило. Беше добре прикрито, хиляди мъже прикриваха маневрата, но Арик-Боке беше налапал въдицата. Щеше да удари лъжливата позиция, където според него го чакаше Кублай.

Кублай почти не обръщаше внимание на залповете от двете страни, по един на всеки шест удара на сърцето, сеещи ужасна смърт и унищожение. Следеше единствено движението на противника, който хвърляше почти всичките си сили да достигне лъжливата позиция, като изкривяваше формацията си, за да насочи максимален брой хора в онази точка и да я помете.

В последните мигове между войските забръмчаха десетки хиляди стрели. Коне и хора се сгромолясваха тежко на земята и Кублай трябваше рязко да отклони понито си, за да не се удари в един паднал ездач, след което го изрита, за да прескочи тромаво друг. Озова се във втората редица, когато от двете страни свалиха пиките. Извади меча си.