Кон Игълдън - Завоевателят

Значи това не беше резерва! Знамената на Арик-Боке вече се движеха и се отдалечаваха под щита на туманите. На Кублай му призля, туптенето в ушите му заглъхна. Познал бе агонията на поражението и го беше приел. Дори сега не беше сигурен какво би направил, но докато хората около него крещяха и ликуваха, той крещеше с тях и размахваше меч към приближаващите с пълна скорост тумани.

— Хвърлете мечовете! — извика той на врага.

Генералите му подеха вика, после мингхан командирите, после онези, които ръководеха ягуните. Само миг по-късно хиляди гласове крещяха на хората на Арик-Боке да се предадат, а през цялото време седемте нови тумана приближаваха, бодри и смъртоносни, с пълни колчани и здрави пики. Кублай повтори заповедта и туманите му я повториха в един глас. Уриан-Хадай ги изтегли още по-назад, отваряйки пространство между войските. Никой не се втурна да запълни празнината; туманите на Арик-Боке мълчаха като зашеметени и гледаха как седемдесет хиляди мъже препускат към тях.

Кублай не видя първия воин на Арик-Боке, който хвърли меча си на земята, последван от празния колчан. Човекът бе командир на мингхан и хората му последваха неговия пример. Мнозина се спешиха и застанаха до конете си, като дишаха тежко. Последваха туманите, един след друг, започвайки с онези, които се намираха най-далеч от своя хан. Когато Кублай вече можеше да различи знамената на Баяр и Бату хан, само туманът на Арик-Боке беше останал въоръжен и готов, заобиколен от собствените си другари, които му викаха да се предаде.

Последният туман на Арик-Боке чакаше в мрачно мълчание, докато Уриан-Хадай строяваше хората си, а Баяр и Бату навлязоха в обхват с готови за стрелба лъкове.

Пред тази заплаха, изправени срещу нов враг, воините от последния туман захвърлиха извадените си мечове и се отдръпнаха от малката групичка знаменосци около Арик-Боке. Той ревеше след мъжете, но те не му обръщаха внимание.

Кублай потегли напред с чувството, че никога досега не се е излагал на по-голяма опасност. Не се наложи да нарежда на генералите си да се строят около него. Една-единствена стрела можеше да отнеме живота му и Арик-Боке отново да окуражи туманите си. Не се съмняваше, че брат му ще се сражава докрай и ще остави държавата слаба и ранена. Поведе коня си през бойното поле, без да поглежда наляво или надясно, а хората му изблъскваха воините, които се бяха опитвали да убият само допреди малко.

Сякаш мина цяла вечност, преди да открие Арик-Боке. Брат му изглеждаше състарен, съсипаният му нос беше яркочервен от прилива на емоции. Още държеше меч в ръката си и Кублай измърмори команда на онези зад него. Чу се скърцане на опънати лъкове и дузина стрели се насочиха към човека, който се взираше кръвнишки в Кублай.

— Предай се, братко — извика му Кублай. — Всичко свърши.

Арик-Боке изгледа хората му с блеснали от ярост очи. Лицето му сякаш бе създадено, за да изразява презрение. Той се изхрачи и плю на земята. За миг Кублай си помисли, че брат му ще препусне към него и ще умре, но Арик-Боке поклати глава, сякаш беше прочел мисълта му. Бавно разтвори длан и остави меча с вълчата глава да падне в тревата.

Кублай стоеше сам в тронната зала на двореца в Каракорум и гледаше през отворения прозорец над покривите на града. Не беше забелязал собствената си мръсотия и воня, преди да влезе вътре. Чистите стаи с излъскани каменни подове го караха да се чувства странно не на място, подобно на маймуна в градина. Усмихна се и си представи как изглежда. Бронята нямаше нищо общо с робата на учен, която бе носил през по-голямата част от младостта си. Дланите, някога омацани с мастило, сега бяха покрити с мазоли от меча. С иронична физиономия вдигна дясната си ръка и заразглежда бледите белези по кожата. Мръсотията се беше забила във всяка линийка на дланта, а чернилката под ноктите му бе смес от кръв, кал и мас.

От много години не беше виждал града на своята младост и още при първите стъпки през вратата остана поразен от това колко познат и в същото време различен изглежда той. Краткият преход по улиците до двореца бе нереално изживяване. През годините беше влизал в много сунски градове — твърде много, за да запомни колко. Каракорум навремето му изглеждаше голям и открит, място с широки улици и яки къщи. За завърналия се у дома днес обаче изглеждаше някак малък и занемарен. Никой от живеещите между стените му не беше виждал изящните градини и потоци на сунските градове, нито огромните ловни паркове в Санаду. Дори дворцовата библиотека, в която бе прекарал безброй часове, се беше смалила в негово отсъствие; някогашните й съкровища не успяваха да събудят спомени у него. Тръгна сам по коридорите и посети много места от младостта си. В стаята, в която беше спал навремето, намери дъбовата дъска, където бе издълбал името си. Остана там за известно време, унесен в спомени, като проследяваше с пръсти примитивния почерк.