Кон Игълдън - Завоевателят

Дори дворцовите градини бяха различни, подредените в редици дървета бяха станали огромни. Те променяха изгледа и усещането за градината, сенките им се преплитаха така, че нищо вече не изглеждаше същото като някога. Кублай седна в перголата, построена след смъртта на Угедай. Там усети покой, бледите цветчета на черешата се полюшваха от ветреца. Войната бе свършила. Осъзна го наистина едва когато се отпусна на пейката и се потопи в тишината. Оставаше му само да управлява.

Мисълта би трябвало да го изпълни с радост, но не можеше да се отърси от налегналото го разочарование, сякаш всички години на битки му бяха спечелили единствено отгласи на спомени. Реши, че това е носталгия, и се опита да я пропъди, но реалността изпълваше плътния летен въздух, в който вече се носеше сладникавата миризма на горящи билки; твърдеше се, че пропъждали болести.

С усилие се извърна от прозореца, гледащ към улиците долу. Макар и с недостатъци, Каракорум си оставаше първият град на народа му, граничният камък, издигнат от Угедай хан, за да отбележи края на номадските племена и началото на уседналия народ. Каракорум беше една грандиозна мечта, но Кублай щеше да се справи по-добре в Санаду. Щеше да се справи по-добре като император на Китай, с цялото богатство на онези огромни земи, с които разполагаше. Осъзна, че ще трябва да назначи управител в Каракорум, някой, който ще успее да направи града отново блестящ и чист. Името на Уриан-Хадай изскочи в ума му и той обмисли внимателно идеята, като накрая кимна.

Онова, за което Кублай мислеше като за свой дом, се бе превърнало в град на непознати. Мястото му беше в Санаду, моста между земите на Дзин и сърцевината на Монголия, точно както го беше замислил. Оттам можеше да изпраща тумани и да завладее Сун. Стисна юмрук в тишината. Сун почти беше паднал пред един монголски генерал. И щеше да падне пред великия хан.

Чу стъпки, приближаващи лъскавите медни врати, които отделяха помещението от останалата част на двореца. Отново призова цялата си воля, обръщайки гръб на умората, наляла ръцете и краката му с олово. Целия ден бе препускал и се бе сражавал. Вонеше на кон и кръв, лятното слънце най-сетне залязваше, но оставаше още едно нещо, което трябваше да направи, преди да може да се изкъпе, да се нахрани и да заспи.

Нямаше слуги, които да отговорят на блъскащите по вратата юмруци. Несъмнено всички бяха изчезнали, очаквайки кланета и разруха от влезлия в града завоевател. Сякаш можеше да нарани някого от собствените си хора, от сънародниците си. Кублай пресече бързо залата и отвори медните врати. Изобщо не си даде сметка как дясната му ръка посегна към дръжката на меча; действието се беше превърнало в част от него.

На прага стояха Уриан-Хадай и Баяр, а помежду им беше брат му. Израженията им бяха мрачни и Кублай мълчаливо им направи знак да влязат. Арик-Боке беше избутан вътре; краката му бяха оковани и можеше да прави съвсем малки стъпки. Едва не падна и Баяр го сграбчи за рамото, за да го задържи.

— Изчакайте отвън — меко рече Кублай на двамата мъже.

Те се поклониха отсечено, без да възразяват, и тръгнаха към изхода, прибирайки мечовете в ножниците. Уриан-Хадай затвори вратите и Кублай видя как студените очи на орлока изчезват зад стесняващия се отвор.

Беше сам с брат си, за първи път от много години. Арик-Боке стоеше с вързани отзад ръце и оглеждаше залата, изправен и силен. Единственият звук вътре бе свистенето през носа му заради стария белег. Кублай потърси у него някакъв знак от момчето, което беше познавал, но лицето на брат му бе загрубяло, беше станало масивно и яко. Очите на Арик-Боке проблеснаха.

Трудно бе да не си помисли за последния път, когато се бяха срещнали в това помещение — с Монгке, изпълнен с живот и планове, а целият свят беше пред тях. Много неща се бяха променили оттогава и това късаше сърцето на Кублай.

— Е, кажи ми, братко — рече той, — след като всичко приключи, на твоя страна ли беше правото или на моя?

Арик-Боке бавно завъртя глава и на лицето му избиха яростни червени петна.

— На моя… — процеди той. — А сега на твоя.

Кублай поклати глава. За брат му нямаше друг морал освен правото на силата. Думите му и всичко, което разкриваха те, го вбесиха. Отново му се наложи да събере сили, за да се овладее. Все още виждаше в очите на Арик-Боке някакво тържествуване.

— Дал си заповед, братко — рече Кублай. — Да избият жените и децата на хората ми в лагерите около града.