Кон Игълдън - Завоевателят

Арик-Боке сви рамене.

— Всяко нещо си има цена — каза той. — Нима трябваше да ти позволя да унищожиш туманите ми, без да си го върна? Аз съм ханът, Кублай. Ако заемеш мястото ми, ще се запознаеш отблизо с тежките решения.

— Не мисля, че решението е било тежко за теб — тихо рече Кублай. — Още ли си мислиш, че заповедта ти е била изпълнена? Наистина ли вярваш, че капитанът на стражата би убил беззащитни жени, докато децата им са се вкопчили в полите им?

Презрителното изражение на Арик-Боке се изпари. Раменете му леко се отпуснаха и част от злобата и гнева му като че ли се стопи, карайки го да изглежда уморен и разочарован.

— Значи съм се доверил на неподходящия човек.

— Не, братко. Ти беше неподходящият човек. Въпреки това ми е трудно да те гледам в това положение. Иска ми се нещата да се бяха развили по друг начин.

— Ти не си ханът! — озъби се Арик-Боке. — Наричай се както си искаш, но и двамата знаем истината. Спечели своята победа, Кублай. А сега ми кажи какво си намислил и не ми губи времето с наставленията си. От теб, учена главо, нямам какво да науча. Само не забравяй, че майка ни удържа този град и баща ни даде живота си за страната. Те виждат как надяваш лъжливата физиономия на съжалението. Никой друг не те познава по-добре от мен, така че не ме поучавай. Ти би сторил същото на мое място.

— Грешиш, братко, но това вече няма значение — отвърна Кублай. Отиде до вратите и ги удари с юмрук. — Имам да управлявам империя, която отслабна заради теб. Няма да се проваля в сила или воля. Намери утеха в това, Арик-Боке, ако изобщо те е грижа за държавата. Ще бъда добър господар за хората.

— И ще ме показваш всеки месец на парадите си по случай поражението ми? — попита Арик-Боке и отново се изчерви. — Или ще бъда пратен в изгнание, за да покажеш на селяците прословутата си милост? Познавам те, братко. Навремето се обръщах за съвет към теб, но вече не. Ти си слаб и въпреки всичките си изискани приказки, въпреки цялата си ученост, ще се провалиш във всичко, което опиташ да направиш.

Пред лицето на злобата на брат си Кублай затвори за момент очи. Решението предизвика болка, сякаш обелваше кора от рана. Семейството беше странно нещо и макар да чувстваше омразата на Арик-Боке, продължаваше да си спомня малкото момче, което бе скачало във водопада, гледайки го с чисто обожание. Хиляди пъти се бяха смели заедно, бяха се напивали и споделяли безценни спомени за родителите си. Гърлото на Кублай се стегна от мъка.

Уриан-Хадай и Баяр отново влязоха в залата.

— Отведи го навън, генерале — каза Кублай. — Орлок, остани за малко.

Баяр отведе брат му коридора. Тътренето на краката му звучеше някак жалко.

Кублай се обърна към Уриан-Хадай и бавно пое дъх.

— Ако не беше дал заповед да избият семействата, можех да го пощадя — рече той.

Уриан-Хадай кимна. Очите му бяха като бездънни черни езера. Собствената му жена и деца бяха в града, в дома му.

— Туманите очакват смъртта му, орлок. Чакат думата ми.

— Но решението е твое, господарю. В крайна сметка, ти имаш думата.

Кублай извърна поглед от възрастния мъж. Не можеше да очаква утеха от него, нито опит да облекчи положението. Уриан-Хадай никога не бе проявявал слабост и Кублай го уважаваше за това, колкото и болезнено да беше. Кимна.

— Да. Но не го правете публично, Уриан-Хадай. Не за брат ми. Забрави за момент гнева си и заради мен направи смъртта му чиста и бърза, доколкото е възможно това.

Гласът му беше дрезгав, докато изговаряше последните думи.

— А тялото, господарю?

— Той беше хан, орлок. Направи му погребална клада, която да освети небето. Нека народът скърби за него, ако желае. Това няма значение. Той е мой брат, Уриан-Хадай. Просто… се постарай да свърши бързо.

Лятното слънце грееше приятно тила на Кублай, който седеше в градината на двореца заедно с Джъндзин. В далечината в небето се издигаше черен пушек, но ханът не искаше да стане и да гледа погребението на брат си. Вместо това предпочете да затвори очи и да се наслади на простото удоволствие от компанията на сина си.

— След няколко дни заминавам за Санаду — рече той. — Там отново ще видиш майка си.

— Радвам се, че преди това имах възможността да видя този град — отвърна Джъндзин. — Толкова много история има в него.

Кублай се усмихна.

— За мен не е история, момче. Това е семейството ми и всички те ми липсват. Яздих с Чингис, когато бях по-малък от теб и едва се държах в седлото.

— Какво представляваше той? — попита Джъндзин.