Кон Игълдън - Завоевателят

Този следобед Уриан-Хадай беше като оса, яздеше навсякъде, даваше заповеди и строяваше туманите. Знамената на Кублай бяха вдигнати далеч от мястото, където се намираше той с дружинниците си. Кублай погледна с крива усмивка към трептящите стени от жълта коприна, украсена с дракон, който изглеждаше като жив. Стрелите щяха да се изсипят най-свирепо върху онези мъже там, всички до един доброволци. Те бяха единствените, които продължаваха да носят тежките щитове, а конете им бяха защитени с люспести брони. Самият Кублай щеше да язди далеч от тях в четвъртата редица и да дава заповеди, като в същото време остава напълно невидим.

Въпреки загубите девет тумана и около шест мингхана се изправяха срещу войската на Арик-Боке. Повечето се бяха сражавали години наред заедно срещу враг, който ги превъзхождаше многократно. Всеки командир се бе срещал и се бе напивал безпаметно хиляди пъти с другите командири. Познаваха си хората и бяха готови като всеки друг път. Градът на хана беше пред тях и те трябваше да го спечелят за него. Самият хан щеше да се сражава заедно с тях. Този ден щеше да се реши всичко.

На Арик-Боке му оставаха още десет мили, когато Кублай нареди да спрат. Имаха достатъчно време да изпразнят мехурите си и да пийнат глътка вода от подаваните по редиците мехове. Сто хиляди лъка бяха проверени за пукнатини, проверяваха се тетиви и се изхвърляха, ако бяха прекалено разтеглени или изхабени. Мъжете мажеха мечовете си с мас, за да могат да ги извадят по-лесно от ножниците, и мнозина се спешиха, за да проверят седлата и поводите за слаби места, където можеха да се скъсат при натоварване. Почти не се чуваше смях и само малцина подвикваха на приятелите си. Всички бяха калени в дългия преход към града и бяха готови.

Кублай изправи гръб като стрела, щом видя първите конници от туманите на Арик-Боке. Появиха се в далечината като черни мухи, замъглени от маранята. Зад съгледвачите следваха огромни черни блокове конници, препускащи под облак оранжева прах, който се виеше в спирала нагоре към небето.

Кублай опипа отново дръжката на меча, като вадеше оръжието от ножницата и го прибираше отново със звън. Противното чувство, което свиваше стомаха му на топка, беше познато и той се помъчи да го изпепели с гнева си. Тялото се страхуваше, но Кублай нямаше да позволи на слабата плът да му заповядва.

Приближаващата войска накара сърцето му да забие по-бързо и кръвта му кипна от яростта, призована от волята и по-силна от страха. На челото му изби пот, докато седеше като статуя на седлото и гледаше противника. Надушваше миризмата на коне около себе си, смесена с вонята на воини, които не се бяха къпали от месеци. Неговите воини, свързани с него със своите клетви и всичко, което бяха преживели заедно. Мнозина от тях щяха да умрат днес и Арик-Боке трябваше да плати за смъртта им. Кублай си напомни, че познава брат си, независимо колко се е променил през годините на раздяла. Фалшивата позиция със знамената се дължеше точно на това, че го познава.

Арик-Боке нямаше да иска просто да спечели битката. Поражението на орлока му го бе унизило. Ако изобщо беше такъв, за какъвто го смяташе Кублай, щеше да е заслепен от наранената си гордост и от яростта и щеше да заповяда на стрелците да се прицелят натам. Знаменосците щяха да оберат стрелите. Мисълта не беше приятна и Кублай си спомни за миг младите им лица, но днес беше готов да се възползва от всичко, от всяка слабост на противника. Мислено отправи молитва за прошка към майка си и баща си. Надяваше се, че няма да видят битката, която щеше да води днес.

Погледна наляво и надясно по смълчаните редици. Не носеше никакви отличителни знаци и дружинниците му го гледаха със сдържана гордост. Бяха готови. Кублай отправи още една молитва към духовете на предците си Баяр да пристигне навреме.

Видя Уриан-Хадай да вдига ръка и повтори жеста му. Време беше. Погледна напред към приближаващата огромна войска, докато орлокът даваше заповед. По редиците зареваха рогове — протяжен нисък тон, от който ръцете на Кублай се разтрепериха и той стисна здраво поводите. Сто хиляди воини смушкаха конете си и ги поведоха в тръс напред към врага, по-малкия му брат.

Арик-Боке се наведе напред в седлото, загледан през прахоляка към мястото, където го чакаше брат му. Съгледвачите отдавна бяха съобщили за позицията на Кублай, но той искаше да се увери с очите си. Макар да бяха боядисани в бяло, стените на Каракорум се виждаха само като бледо петно зад тъмните редици на туманите на Кублай, подобно на отражение в метал. Кимна на себе си и стисна здраво дръжката на меча.