Кон Игълдън - Завоевателят

— Вече знаем ли какви са ни загубите?

Зададе въпроса не защото му се искаше да научава, а за да остане буден.

— Не мога да кажа със сигурност, докато не се съмне — отвърна Уриан-Хадай. — Мисля, че около два тумана или малко повече.

— За един ден? — слисано изтърси Кублай.

Уриан-Хадай не извърна поглед.

— Ние избихме повече. Те имат същите лъкове, същите умения. Загубите така или иначе щяха да са големи.

Кублай се намръщи и погледна към звездите. Броят на жертвите бе ужасяващ — колкото всичките му загуби срещу сунските армии, взети заедно. Мнозина сигурно бяха все още живи, премръзнали и сами сред мъртвите, чакащи воините на Арик-Боке да ги открият и да забият нож в гърлата им. Потръпна при мисълта за подобен край. След години под негово командване в Сун всеки отделен човек беше тежка загуба. Арик-Боке нямаше представа за този вид лоялност, която бе изградил с туманите си през годините. Кублай пропъди мисълта — знаеше, че тя само ще разпали отново яростта към глупавия му брат. Дълбините на гнева още го изненадваха, но да му се отдаде щеше да бъде проява на слабост.

— Четири дни до Каракорум — каза на глас. — И хората на брат ми през цялото време ще бъдат зад нас.

Уриан-Хадай не му отговори и той си даде сметка, че не е задал въпрос. Усмихна се при мисълта, че старецът може да бъде толкова мълчалив след всичко, което бяха преживели заедно.

— Имам да хвърля още една кост, орлок. Щом стигнем Каракорум, трябва да организираме отбраната на града и на нашите хора. Ще направя така, че Арик-Боке да изглежда враг в очите на народа. И когато битката бъде в разгара си, Баяр ще го удари.

Мълчанието продължи и Кублай въздъхна.

— Какво мислиш за това?

— Мисля, че имаш десет или по-малко тумана срещу дванайсетте или повече на брат ти — най-сетне отвърна Уриан-Хадай. — Мисля, че стрелите и пиките са на привършване. Не мога да кроя планове, основаващи се на резерви, които трябва да изминат най-малко две хиляди мили.

— Ти се върна от Хулегу. Баяр също ще дойде — рече Кублай.

— И ще се радвам да го видя, но трябва да се подготвим за най-лошото. Нуждаем се от оръжия.

Кублай изсумтя. Знаеше си, че не бива да очаква окуражаващи думи. Ханството на Чагатай беше осигурило много от продоволствията за кампанията му. Алгу беше изпратил арабските момчета да вдигнат облака прах, който изигра такава важна роля в първата битка, храната и напитките, с които още разполагаха, също бяха от неговите градове. Уриан-Хадай обаче бе прав, стрелите и пиките бяха най-важният им запас, а остатъкът от него щеше да свърши в една атака.

— Ако успееш да намериш стрели и пики през следващите няколко дни, ще ти благодаря на колене, орлок. Дотогава няма смисъл да обсъждаме въпроса.

Уриан-Хадай се умисли и дълго време не продума.

— В Каракорум има достатъчно запаси, за да напълнят всеки колчан — каза той накрая.

Кублай сдържа желанието си да се подиграе на идеята. Старецът беше наясно с шансовете им не по-зле от него.

— Мислиш, че можем да се доберем до тях ли? — попита той.

— Не, но Арик-Боке хан би могъл.

Кублай се намръщи от думите му, но кимна.

— Градът още не знае нищичко за битките тук. Мога да пратя хора от негово име със заповед да вземат още стрели и пики от каруците. Мисля, че идеята е добра. Може и да проработи.

— С твое позволение, ще изпратя няколко съгледвачи със заповедта. Хора, за които вярвам, че ще се справят.

— Имаш моето позволение — отвърна Кублай.

Благодари мислено на мъжа до себе си. В тъмното му беше някак по-лесно да разговаря с него, отколкото обикновено. Не можеха да се виждат добре и Кублай се замисли дали да не сподели тайната, която беше научил преди години в архивите на Каракорум. Заваляше думите от умора, но нещо го подтикна да заговори.

— Навремето намерих запис за баща ти — рече той. Мълчанието между тях сякаш стана по-плътно и накрая Кублай се зачуди дали Уриан-Хадай изобщо го е чул. — Буден ли си още?

— Да. Зная кой е бил той. Не съм свикнал да…

Гласът на Уриан-Хадай замря.

Кублай се опита да подреди мислите си, да намери подходящите думи. Знаеше от години, че Уриан-Хадай е син на Субодай, но така и не бе намерил подходящия момент да го разкрие. Да научи, че орлокът вече знае, беше странно разочароващо.

— Знаеш ли, харесвах го. Беше невероятен човек.

— Аз… слушал съм много истории за него, господарю. Той не ме познаваше.

— Изживял е последните си години като прост пастир, знаеше ли това?