Кон Игълдън - Завоевателят

В центъра на мъртвите Арик-Боке се спеши и нареди да донесат фенери. Вонята беше ужасна, мухите вече се бяха насъбрали въпреки мрака и бръмчаха в лицата на хората му, така че трябваше непрекъснато да ги пъдят. Той дишаше дълбоко със затворени очи, докато палеха фенери и ги окачваха на стълбове. Те хвърляха златиста светлина, разкривайки навсякъде зяпнали мъртвешки очи и студена плът. Арик-Боке леко потрепери, докато се обръщаше на място и оглеждаше пораженията. Устните му се свиха в тънка линия от отвращение и гневът го заслепи. Брат му беше отговорен за всичко това.

— Доведете ми Аландар — каза той.

Не си направи труда да се обърне конкретно към някого, но въпреки това заповедта бе изпълнена бързо. Аландар беше домъкнат и проснат по очи в краката му.

— Накрая на север ли потеглиха? — попита Арик-Боке.

Мъжът, който доскоро беше негов орлок, се изправи с мъка на колене и кимна, държейки главата си колкото можеше по-сведена.

— Така мисля, господарю.

— Значи целта му е Каракорум — промърмори Арик-Боке. — Още мога да го настигна.

Знаеше защо Кублай иска града. Десетки хиляди жени и деца бяха образували свой бедняшки квартал в равнината около столицата и чакаха завръщането на мъжете и бащите си. Арик-Боке извади дълъг нож от ножницата на бедрото си. Навсякъде около него се въргаляше разкъсаната плът на хората му и трябваше да има отмъщение, цена, която да се плати за всичко това. Знаеше какво трябва да направи.

Аландар чу съскането на оръжието и вдигна уплашено глава.

— Господарю хан, аз…

Гласът му премина в гъргорене, когато Арик-Боке го хвана за косата и преряза гърлото му с енергични движения, сякаш режеше с трион.

— Достатъчно от теб — каза в ухото му Арик-Боке. — А сега млъквай.

Аландар се гърчеше в конвулсии и се бореше, урината му изпълни с острата си миризма въздуха и се вдигна на пара от скута му. Арик-Боке го изблъска настрани.

— Съгледвачи! При мен! — изрева той в нощта.

Двама от най-близко намиращите се скочиха от конете си и се втурнаха към него. Погледнаха изстиващото тяло на Аландар и побързаха да отместят очи.

— Днес препускахте здраво — каза Арик-Боке. — Но тази нощ няма да почивате.

И двамата съгледвачи бяха млади, нямаха осемнайсет години. Кимнаха мълчаливо, изпълнени със страхопочитание, че се намират пред хана.

— Вземете свежи понита и тръгнете към Каракорум. Сменяйте конете на ям станциите.

Махна пръстен от пръста си и го подхвърли на единия младеж.

— Ще трябва да изпреварите войската на брат ми, така че препускайте бързо и без да спирате. Искам да стигнете града преди него. Намерете капитана на дворцовата стража и му предайте, че е време. Разбрахте ли? Точно тези думи. Повторете заповедта.

Двамата съгледвачи изрекоха думите машинално и той кимна доволно. За всяко нещо трябва да се плати. Когато Кублай стигнеше града, щеше да научи каква е цената на неговото предателство. Арик-Боке се усмихна при тази мисъл. Може би хората на Кублай ще се разбунтуват, когато разберат какво им е струвал той. Може би щом се върне в столицата, ще намери брат си вече мъртъв от техните ръце.

Кублай препускаше към Каракорум в студената тиха нощ. Делеше с хората си парчета черно месо и го прокарваше с прокиснало мляко или бистър айраг, за да разкваси гърло. Нямаха време да спират и да се радват на победите, особено когато туманите на Арик-Боке бяха толкова близо зад тях. Кублай беше видял сина си съвсем за кратко, когато Джъндзин препусна покрай него, натоварен с някаква задача от мингхан командира си, който несъмнено го бе посъветвал да мине покрай хана. Хората му правеха подобни дискретни жестове и Кублай знаеше, че се гордеят, задето синът му язди с тях и заради цялото доверие, което предполагаше това. Можеше само да съжалява врага, който реши да нападне точно този мингхан. Щяха да избият всички, които се опитат да доближат наследника на хана.

Макар мислите му да се влачеха мудно, продължаваше да крои планове. Трябваше да се отдалечи достатъчно преди зазоряване, но хората му се бяха сражавали, бяха препускали цял ден и бяха капнали от умора. Без почивка щеше да ги лиши от силата им и да съсипе войската си точно когато му трябваше в най-добрата си форма. Вече беше дал заповед да яздят на двойки, като единият дреме, а другият води коня му за поводите, но се налагаше да спрат и да поспят поне няколко часа.

Уриан-Хадай беше може би най-възрастният мъж под негово командване, но на слабата лунна светлина изглеждаше бодър и строг, както винаги. Кублай се ухили уморено към него, като се мъчеше да се съпротивлява на равномерното люлеене, което го караше да се унася и да се събужда внезапно със стряскане. Едно от предимствата на седлото с високи лъкове бе, че поддържа спящия човек по-добре от някои други модели, но въпреки това Кублай чувстваше, че ще падне, ако сънят надделее. Прозяваше се широко всяка минута.