Кон Игълдън - Завоевателят

Равнината беше дълга и плоска, но от битката все още се виждаше мъничък облак прах, когато се стъмни. В последните мигове преди да я изгуби от поглед, Арик-Боке бе готов да се закълне, че вижда тумани, насочващи се на север. Стисна зъби, горещината на тялото му беше като гориво за пламтящия в гърдите му гняв. Каракорум имаше съвсем малко защитници, цялата войска беше излязла с него. Призля му при мисълта, че брат му може с един бърз удар да превземе столицата. Беше отхвърлил кекавите теории на Аландар с убеждението, че брат му никога няма да успее да доближи града. Самият Каракорум не би трябвало да означава нищо, но въпреки това на Арик-Боке му идеше да изреве от ярост и безсилие. Който държеше Каракорум, можеше да вземе и властта. Столицата имаше значение в очите на принцовете и малките ханства.

Генералът го беше настигнал, препускаше до него и викаше някакви въпроси. Отначало Арик-Боке не му обърна внимание, но когато мракът се спусна, се принуди да премине в лек галоп и после в тръс. Конете пръхтяха и дишаха тежко, пламтящата енергия сякаш изтече от него, оставяйки в тялото му студ, какъвто не бе чувствал досега. До този момент нито веднъж не беше помислял, че Кублай може да го победи в сражение. Умът му се изпълни с картини как се изправя срещу учения с меч в ръка. Образите бяха приятни, но вече безсмислени, и Арик-Боке тръсна глава, за да ги пропъди. Продължи да язди напред в нощта.

Навсякъде около него прииждаха воини, навели засрамено глави пред другарите си. Появяваха се от мрака и се присъединяваха с десетки и стотици към последните редици на туманите му. Арик-Боке видя как един от тях смушква коня си и продължава напред, като се обръща да провери темпото на предната редица. Намираше се на един кон разстояние, но едва когато се обади, ханът го разпозна като Аландар. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на поводите, когато орлокът стигна до него, донасяйки със себе си воня на пот и кръв, която се вееше около него като наметало.

— Господарю хан — поздрави Аландар.

Не беше нужно да вика, за да бъде чут през тропота на конете. Вече се движеха в тръс и черната трева се носеше невидима под копитата. Арик-Боке едва не извика да донесат факли, но от бойното поле продължаваха да пристигат стотици воини и той не знаеше дали всички са от неговите хора. Не беше разумно да издава къде се намира.

— Орлок, лишавам те от поста ти. Вече няма да водиш войските ми.

Опитваше се да говори спокойно, но яростта заплашваше да го пръсне. Искаше да види лицето на мъжа, но мракът бе пълен.

— Твоя воля, господарю — с изтощен глас отвърна Аландар.

— Няма ли да докладваш? Или трябва да ти вадя думите с ченгел от устата?

Гласът на Арик-Боке постепенно се засилваше, докато накрая почти крещеше. Усети как Аландар трепна.

— Съжалявам, господарю. Заложиха ни капан и подлъгаха воините ми с втора позиция, за да ме накарат да си помисля, че съм разгадал уловката им.

Аландар вече бе проумял какво беше станало, но след събитията през деня бе толкова замаян и капнал от умора, че едва говореше. Не биваше да хвали врага, но в гласа му въпреки това се долавяше уважение.

— Устроиха ни засада, след като ги последвахме в една теснина. Видях около дванайсет тумана общо, под командването на Кублай и Уриан-Хадай.

— Не бях ли заповядал да изчакаш основната войска да дойде при теб, ако видиш врага? — попита Арик-Боке. — Нима не бях взел предвид точно това, което се случи днес?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че съм разгадал плана им и мога да им нанеса удар вместо теб. Видях шанс да ги разбия и се възползвах. Сгреших, господарю хан.

— Сгреши — повтори Арик-Боке.

Не можеше да слуша извиненията му. Обърна се към военачалника от другата си страна.

— Ойрах, вземи оръжието на този човек и го завържи. Ще се разправя с него, щом се съмне.

Не обърна внимание на звука на борбата, когато воините наобиколиха Аландар. Нима наистина очакваше, че ще остане жив? Ама че глупак.

Когато лунният сърп се издигна в небето, хвърляйки немощна светлина, туманите му стигнаха краищата на бойното поле, изоставено от Кублай. Някои от падналите хора и коне бяха все още живи и молеха окаяно за помощ минаващите покрай тях. Арик-Боке си проправяше внимателно път и поведе понито съвсем бавно. Мъртвите бяха осеяли земята и той чуваше как ранените хлипат от болка. Яростта се превърна в толкова твърда буца в гърдите и стомаха му, че едва можеше да изправи гърба си. Орлокът на Кублай беше сторил това.