Василий Ян - Чингис хан

— Разказвай всичко, всичко, което знаеш — хриптеше хаганът, без да отстъпи от косата й.

Зелени злоради огънчета пламнаха в очите на Кулан-хатун.

— Старците в степта мъдро са измислили, че наследникът, пазителят на огъня в юртата, винаги трябва да бъде най-младият от синовете на хана. Големите синове порастват и се мъчат да вземат в ръце поводите на бащиния кон. Затова бащата ги отделя и им дава юрта по-далече от своята — нека сами да водят домакинство. А докато мъничкото синче порасне, бащата може спокойно да пасе табуните си. Ти всички надари, на всички синове даде област земя, защо тогава забрави да направиш наследник твоя най-малък син, Кюлкан?

Хаганът пусна плитката, дълго сумтя и накрая каза:

— Предпазвам и момчето, и тебе… Затова и не го обявих за наследник. Монголите никога няма да обичат и да слушат сина на меркитка.

Кулан се хвърли на колене.

— А ето, аз не се боя да обичам единствения и най-добър на света, най-необикновения от хората, сина на меркитка, тебе, мой повелителю, изпратен от самото небе, защото твоята майка, великата Оелен, беше не от монголски род, а от моето племе на меркитите.

Чингис хан се надигна и гласът му изхриптя:

— Да, говориш разумно! За това всички забравиха. И нека не си спомнят… Твоите думи ще запазя дълбоко в сърцето си. Никъде не смей да заминаваш. Сложи пак килимите. След военния съвет с нойоните ще дойда при тебе, мой малък рис, моя любима, моя Кюсюлтю!

И с тежки стъпки властелинът излезе от юртата.

Кулан стана и сбърчи вежди, докато бавно, умислено намотаваше на ръката си своята дълга черна плитка. Тя повика слугинята — китайката спеше дълбоко, свита до стената. Господарката й я събуди с ритник на малкия си крак и каза:

— Грубиян! Едва не ми счупи ръката!… Разстели пак килимите! Вплети снопче конски косми в плитката ми — дивакът едва не я откъсна! Утре е големият обед с чуждоземните посланици. Извади китайската синя рокля, със сребърни цветя…

Хаганът обмисляше това, което му каза „разсърденият рис“, и през това време тихо обикаляше могилата. Пред него отново изникна сянка. Те размениха паролите: „Черен Иртиш!“ — „Покорената Вселена!“ и хаганът позна в часовия своя стар нукер, който го съпровождаше във всички боеве.

— Какво чу? Какво видя?

— Там, в далечните планини, има много огньове. Все едно виждаш наниз от звезди — това са огньовете на жителите на тази равнина, избягали със стадата си в планината. Страхуват се от нашата войска.

— А какво говорят нукерите помежду си?

— Говорят, че ние доизяждаме овните, че конете опасаха цялата трева и вече скубят корените, че мечовете искат кръв. Ето защо казват: Великият хаган е по-мъдър от нас, той вижда всичко, знае всичко, скоро ще ни поведе натам, където всичко е в изобилие и за нас, и за конете.

— Вярно! Хаганът вижда всичко, знае всичко и за всичко мисли. Тичай бързо при началника на хилядниците Чаган. Кажи, че му заповядвам веднага да яхне коня си и да вземе със себе си шест стотни.

— Сега ще изтичам, хане мой!

— Чакай! Кажи още на Чаган, че ще отброявам на пръсти и ще го чакам тук, на могилата, пред тази полянка.

Монголът, клатушкайки се на кривите си крака, побягна надолу по хълма, а хаганът се отпусна на пети и застана неподвижно. Наостри уши, вслушвайки се в звуците, долитащи от тъмнината. Започна да брои наум: едно, две, три, четири… и когато стигна до стотица, сви един пръст.

Луната бавно се движеше по небето като ту се скриваше зад облак, ту отново изпълзяваше на тъмното небе и тогава юртите на нукерите, разпънати около хълма в широки кръгове, ту се виждаха, ясни и близки, ту се изгубваха в сянката на облака и тъмнееха като неясни петна.

Когато Чингис хан преброи до двеста и сгъна втори пръст, между юртите притичаха сенки, няколко нукера яхнаха конете и се устремиха в мъгливата степ. Из целия лагер се дочуха гърлени викове:

— Тревога!

Хаганът продължаваше да седи неподвижно и спокойно да отброява третата стотица, после четвъртата… В далечината се дочу глухо бучене, то все повече се усилваше и Чингис разбра, че препуска табун от хиляда коня. Той идваше все по-близо и изведнъж се спря в подножието на хълма. До владетеля достигна острата миризма на конска пот и го връхлетяха облаци прах, за миг скрили целия лагер.

Хаганът продължаваше да брои и да свива пръсти. От табуна се чуваха резки звуци и глухите удари на риещите с копита коне. С нисък дрезгав глас владетелят ревна: