Василий Ян: Чингис хан

Неистовият кучешки лай, който го посрещна, изкара от юртата и стар номад — тюркмен. Като придържаше с ръка наметнатия на раменете му кози кожух, той с достойнство се приближи към конника и гостоприемно докосна повода.

— Ако моят дом не ти се стори твърде беден, влез с мир, почтени бек-джигит! — изрече старецът, смаян от скъпите дрехи и малиновите шалвари от дебела коприна, а най-вече от величествения вран жребец, какъвто можеше да яздят само султаните.

— Селям! Имаш ли ечемик? Ще ти платя двойна цена.

— В пустинята хлябът е по-скъп от парите. Но за рядък гост всичко ще се намери. Вместо с ечемик ще нахраним коня ти с отбрана пшеница…

От близката юрта долиташе шум от ръчен воденичен камък, с какъвто жените мелеха житото.

— Хей, вие там! Поемете коня!

Две девойчета в тъмночервени ризи до петите им, изтичаха от юртата, като прикриваха лицата си с полупрозрачен воал, а сребърните украшения и монети на гърдите им зазвъняха весело. Те хванаха поводите на коня от двете страни и го отведоха.

Ханът влезе в юртата. Вътре беше топло. В средата пушеше огън, стъкнат от смолисти корени. До стената, легнал по гръб върху плъстена постеля, лежеше човек. Сивото безкръвно лице с черна брада и сключените върху гърдите ръце говореха за близка смърт. Пресекливото дишане показваше, че животът отчаяно се бори да остане в това обезсилено тяло. В краката на болния бе приседнал брадат дервиш с висок калпак и бяла препаска, знак, че е хаджия 14 14 Хаджия — поклонник, извършващ хадж (пътешествие) в Мека, град в Арабия, където мюсюлманите извършват поклонение пред паметници на културата, които смятат за свещени. — Б.а. . Върху полуголото си тяло бе наметнал широко наметало с множество ярки кръпки.

— Селям-алейкум! — поздрави Джалал ад-Дин и се отпусна до болния. Пропълзя робиня със забрадено до очите лице и свали зелените прогизнали ботуши на хана. Младият владетел разкопча кривата си сабя заедно с кожения пояс и я остави до себе си.

— Ти кой си? — обърна се към дервиша. — Съдейки по дрехите ти, трябва да си видял далечни страни?

— Аз ходя по света и търся острова на истината сред морето от лъжи…

— Коя е твоята родина и накъде отиваш? — Казвам се Хадж Рахим, а ме наричат още Багдадй, защото учих в Багдад 15 15 Багдад — голям и богат арабски град, културен и духовен център, прославен в приказките „Хилядни една нощ“. — Б.а. . Моите учители бяха най-съвършените, великодушни и знаещи хора. Аз изучих много науки, прочетох много легенди за арабите, турците, персите и написаните на древен език пехлеви. Но от моите младежки дни не е останала друга следа, освен съжалението и тежестта на греховете…

Джалал ад-Дин повдигна недоверчиво вежди:

— Тогава къде и защо отиваш?

— Аз вървя по тази плоска като тава земя, лежаща между пет морета, посещавам градове, оазиси и пустини и търся хора, в които е запален огънят на неудържимите стремежи. Аз искам да видя необикновеното и да се преклоня пред истински герои и праведници. Сега се отправям към Гургандж, който според слуховете е най-прекрасният и най-богат град в Хорезъм и в целия свят, където, казват, ще намеря мъдреци с блестящи знания и най-изкусни майстори, украсяващи града с образци на великото изкуство…

— Търсиш ли герои, които записват подвизите си с острието на меча в полето на битките? — запита Джалал ад-Дин и се замисли. — А ще съумееш ли с такива пламенни редове да опишеш подвизите на героя така, че младежи и девойки да запеят твоите песни, да ги повтарят храбрите джигити, хвърляйки се в бой, или старците, докато правят последната си крачка към гроба?

Дервишът отговори със стих:

Домакинът внесе в юртата убития от хана джейран — вече одран и изчистен от вътрешностите.

— Разреши ми да дам на жените част от месото, за да приготвят вечеря за теб.

— Гощавайте се всички! Вземете всичко! — отвърна Джалал ад-Дин. — Аз не съм ловец на бека, аз самият съм бек и син на бек. Не съм задължен да предавам плячката на господаря си… — и като извади от ножницата тесен кинжал, изряза от гърба на джейрана няколко тънки къса месо, наниза ги на пръчка и започна да ги пече на огъня.

Стопанинът предаде животното на жените, а сам седна редом с госта. Приглади брадата си и започна да задава въпроси от вежливост: