Василий Ян: Чингис хан

— Напред, напред! Още десетина стъпки и ще си получиш дажбата сено. Погледни, мой верни приятелю Бекир, кого срещнахме! Където са камилите, там почиват и техните стопани, а слугите сигурно вече са наклали огън. А нима там, където около огъня са се събрали десетина човека, няма да се намери шепа оризова каша и за единайсети? Хей, кой е тук? Правоверни, обадете се!

Никой не отговори, само хлопкатарът на врата на камилата водач прозвънтя глухо, когато животното мръдна глава.

Покритият със сняг пътник подкара магарето и бавно обиколи постройката и ниската глинена ограда. Вратата, украсена с изкусно резбована шарка, беше подпряна с кол. Зад къщурката, на площадка, заобиколена от пясъчни дюни, бяха наредени безмълвни гробове, старателно покрити с бели и черни камъчета.

— Дервишът хаджи Рахим Багдадй приветства вас, заспали навеки почитаеми обитатели на тази тиха долина! — бърбореше пътникът, докато завързваше магарето под навеса от камъш. — Къде е пазачът на това мълчаливо сборище? Дали не е вътре?

Все така без да спира да говори, той начупи хляб в пъстра торба и я окачи на врата на магарето.

— Давам ти, мой верни друже, последните остатъци от храната ни. На теб повече ти е нужна. Ако не замръзнем тази нощ, утре ще ме помъкнеш по-нататък. А аз ще се сгрявам от спомена колко горещо ни беше под палмите на благодатната Арабия.

Дервишът отмести кола и отвори вратата. В средата на хижата, където обикновено тлее огън, угасналите въглени бяха покрити с пепел. Покривът на купола се извисяваше нагоре, като завършваше с отверстие за дима. До стените клечаха четирима мъже.

— Мир, благоденствие и свобода! — изрече дервишът, но никой не отговори на поздрава му. Когато направи крачка напред и осъзна неподвижността, безмълвието и бледността на хората, той бързо отстъпи към вратата и се измъкна навън.

— Хаджи Рахим, не бива да роптаеш. Четиримата мъртъвци чакат някой да ги увие в саван. А ти, макар беден и гладен, все още си силен и можеш свободно да бродиш по безкрайните пътища на Вселената… Тук е целият керван, останал без собственик. Само да пожелаеш и можеш да станеш господар на всички тези камили и богатия им товар. Но на търсещия правда дервиш нищо не му е нужно. Той ще остане бедняк и ще продължи по пътя си, пеейки песни. Само че трябва да се съжали бедният добитък.

Хаджията обиколи камилите, развърза въжетата, подреди ги една до друга и ги накара да се отпуснат на колене. Измежду денковете намери торба с ечемик и насипа от него по няколко шепи пред всяка камила.

— Ако някой попита дали хаджи Рахим е сторил през живота си поне едно добро дело, то тези камили биха могли да му запеят в хор: „В студената буря дервишът ни нахрани и ни спаси от измръзване“.

Цялата нощ странникът прекара легнал връз наръч камъш, прилепил гръб до магарето, което тихо дремеше с подвити крака. На сутринта вятърът разпръсна облаците и слънцето се показа на изток.

При първите розовеещи лъчи, докоснали гробовете, дервишът подскочи.

— На път, Бекир, да вървим нататък!

Дервишът натовари на магарето торбата с останалия ечемик и хвърли един поглед в хижата. Вместо четиримата облегнати по стените, сега там бе останал само един. Разширените му кафяви очи бяха мътни, без да мигат.

— Къде се дянаха останалите мъртъвци? Нима сами легнаха в гробовете си? Не, хаджи Рахим не желае да остава тук; ще продължи нататък, към град Хорезъм, там където има много весели и щастливи хора, където речта на мъдреците се лее като мляко и мед.

— Помогни ми, правоверни! — прошепна хриплив глас. Къдравата брада на седналия се размърда.

— Кой си ти?

— Махмуд…

— От Хорезъм ли си?

— Аз имам златен сокол…

— Ах! — учуди се дервишът. — Правоверният, умирайки мисли за своя сокол! Ето, пийни вода!

Болният с мъка отпи няколко глътки от кратунката. Блуждаещите му очи се спряха върху непознатия.

— Раниха ме тежко… разбойниците на Кара-Кончар 5 5 Кара-Кончар — Черният меч — Б.а. … Трима от моите спътници очакваха горчивия си край, някой залости вратата и ние не можахме да излезем… Ако ти, правоверни, оставиш правоверен в беда, то това е по-лошо от убийство… така казва „благородната книга“ 6 6 Благородната книга (масхари шериф) — така мюсюлманите наричат Корана. — Б.а. …

Зъбите му тракаха, ръката му се протегна в няма молба към дервиша и после се отпусна безсилно. Болният падна на една страна.

Хаджи Рахим разкопча вълнената дреха на нещастника — на гърдите му тъмнееше обилно кървяща рана.