Василий Ян - Чингис хан

Пред Великия хаган стоеше старец с бронзов тен, обжарен от зноя и ветровете, с изпъкнало чело и бял пух по темето. Той изглеждаше пълен бедняк в сандалите си с връзки, надянати на бос крак, и с вехтия си плащ, но спокойно и без страх гледаше „владетеля на света“, а след това се отпусна на килима.

Чингис хан, с тъмно лице, рижа брада, започнала да посивява, с черна кръгла шапка с голям изумруд и висящи лисичи опашки, които падаха до раменете му, седеше на златен трон, прибрал крака под себе си. Той се взираше с немигащи, зеленикави като на котка очи в стария мъдрец, дрипав и окъсан, от който сега очакваше своето спасение. Чингис хан бе облечен, както и гостът му, в обикновена черна ленена одежда и брадата му също бе покрита с белотата на старостта, но пътищата на двамата бяха различни. Китайският мъдрец се уединяваше от хората в пустинни места, целият си живот бе посветил за изучаването на науки и търсене на тайната за спасение на хората от болести, страдание, старост и смърт, и се притичваше на помощ на всеки, който се обръщаше към него с молба. Хаганът винаги бе предвождал огромна армия, изпращаше воините да изтребват други народи, всичките му победи костваха смъртта на десетки хиляди хора. Днес, когато приближаваха последните години от живота му, от този измършавял отшелник зависеше Чингис хан отново да стане млад и силен и завинаги да се избави от притискащите го ръце на смъртта, която го следваше и се готвеше да го победи, него, най-силния на земята, искаше да го провали в праха и небитието. И двамата старци дълго мълчаха. След това хаганът попита:

— Благополучен ли беше пътят ти? Имаше ли всичко, което искаше в градовете, през които спираше?

— Отначало ми даваха храна в изобилие, — отвърна Джан Цюн, — но в последно време, когато пътувах из земята, където се намира войската ти, навсякъде още се виждат следи от битки и пожари. Там е трудно да се намери храна.

— Сега ще имаш всичко, което пожелаеш. Идвай всеки ден на трапезата с мен.

— Не, не ми трябва такава милост! Планинските отшелници живеят скромно и обичат уединението.

Слугите донесоха кумис, а мъдрецът се отказа и от него. Хаганът каза:

— Живей при мен по твоя воля, както искаш. Ще те извикам за нарочна беседа. Разрешавам да си вървиш.

Джан Цюн се изправи, долепи длани в знак на почит и излезе.

Скоро монголската войска тръгна обратно през земята Маверанагр. По време на пътя Чингис хан неведнъж изпращаше на мъдреца вино, пъпеши и разнообразна храна.

През река Джейхун войската премина през изкусно построен върху ладии плаващ мост и се отправи към Самарканд.

Веднъж по време на почивка Чингис хан изпрати известие на Джан Цюн, че късно вечерта го чака за важна беседа.

Когато шумът от лагера започна да затихва и все по-силно се дочуваха трелите на жабите, Ахайя-Тайши преведе мъдреца Джан Цюн край неподвижните часови и го въведе в жълтата шатра на хагана.

От двете страни на златния трон, във високи сребърни свещници горяха дебели восъчни свещи. Чингис хан седеше, прибрал крака, на бяла постелка. А заради кръглата лакирана шапка с черни лисичи опашки, лицето му бе в сянка, само очите горяха като на тигър.

Край него на килим седяха двама секретари, които знаеха монголски и китайски.

Джан Цюн се отпусна на килима пред трона и каза:

— Аз съм дивак от планините и вече много години практикувам „дао“ — учението за най-прекрасното и възвишеното. Обичам да съм само в много уединени и тихи места, обичам да бродя из пустинята или да стоя там и да размишлявам. Тук, край царската шатра, е постоянен шумът на множеството воини, конете и талигите им. От това духът ми е неспокоен. Тъй че няма ли да ми позволиш да ходя по своя воля ту напред, ту след шествието ти? За планинския дивак това ще е огромна милост.

— Нека бъде както искаш — отвърна хаганът. След това попита: — Обясни ми какво е гърмът? Вярно ли казват магьосниците и главният шаман, че гърмът е ревът на живеещите зад облаците богове, когато се гневят на хората? А се гневят, когато хората им принасят в жертва не черни животни, както трябва, а животни с друг цвят. Вярно ли е това?

— Небето се гневи на хората не за жертвоприношенията, обилни или не толкова — отвърна Джан Цюн. — Не се гневи небето и за това, че му се принасят в жертва овни или коне, които не са черни, а рижи, пъстри или бели. Аз също чух грешните слова на твоите шамани, че хората не трябва лятото да се мият в реката или да перат дрехите си във водата, да събират гъби — заради това небето много се гневило и изпращало на земята мълнии и гръмотевици… Изобщо не се състои в това неуважението на хората към небето, а в това, че хората вършат много престъпления… Аз, планинският дивак, четох в древните книги, че от три хиляди различни престъпления човешки, най-гнусното е непочтителността към родителите… Много пъти забелязвах из пътя, че твоите поданици не уважават достатъчно родителите си: сами ядат на пиршествата, а старите бащи и майки морят от глад. И ето за това, че безсърдечните синове и дъщери оскърбяват родителите си, праведното небе се сърди на хората и ги заплашва с мълнии и гръм. Погрижи се, господарю, вразуми и вкарай своя народ в прав път.