Арнолт Бронен - Езоп

Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис: „Против вас, в храма слънчев укритите, огнедишаща жар ще изпратя!

Против вас, на короната в Долен Египет носители, безпощадна отрова ще пратя!“ Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис:

„За мен е властта, властелини!“ Гнусни човече, със гнусно лице и със гнусни дела, от престола слезни!

И достойнството свое сложи пред нозете на Уна!

Огън ще пламне в очите на Уна, пламък ще блъвне насреща ви, срещу всички вас, вършили подли злодейства! Бури развихрени срещу предвечните Уна ще прати! Дръзко ръка на последната твоя опора Уна ще сложи! Ето, изправя се в своя храм онзи, себе си който велик бе нарекъл — слага достойнството свое в нозете на Уна!

Уна решава всичко сега, а негова власт е прозрението!

Хор от Хиераконполис — едно от най-древните египетски божества, изобразявано в йероглифното писмо като сокол.

Амени очевидно бе следил текста и потвърди, че преводът е правилен. Чух, че Амазис дълго снова нагоре-надолу. Сетне прозвуча гласът му:

— Ти искаш да ми кажеш, че един цар, който е разполагал с достатъчно мощ за това, е вдигнал бунт против отживелите времето си, против ненавистните, против злодейците. Аз пък ще ти кажа, че от бунта не е имало никаква полза. Уна е бил трийсет и шестият фараон на Египет. Аз съм двеста шейсет и четвъртият фараон. Какво има помежду ни? Двеста двайсет и осем царе или нищо? Казвам ти: нищо!

Езоп се разпали:

— Между него и теб се намират клетниците, които и днес гинат по твоите улици. Между него и теб се намират две хиляди години глад. Между него и теб се намират милиони неродени деца. Знае ли твое величество още какво бе написано в пирамидата на Уна? „Смъртта е престъпление на божеството.“

Амазис презрително се изсмя.

— Тъй говорят осъдените на смърт. Следователно тъй говориш ти. Но боговете и царете, които създават, трябва да могат и да убиват. Амени, кажи му химна на слънцето от „Поучение за Мерикар“!

Амени почна да рецитира:

— „Добре обезпечени са хората: Бог се явява на небето според желанието им. Създал е, за да ги храни, растения и животни, птици и риби. Изпраща според желанието им светлина и преминава по цялото небе, за да ги гледа. Издигнал е около хората защитна преграда. Когато плачат, той ги чува.“

Езоп сякаш забрави кой бе, къде бе и в какво положение се намираше.

— Нека твое величество поогледа своите добре обезпечени хора. Половината деца в Саис са слепи. От растенията и животните, птиците и рибите твоите хора получават за ядене само слама, само листа, само полуразложени чакали. Поучението за „Мерикар“ представлява онова, за което царят мечтае. Разказът на Нефереху е това, което царят вижда:

„Тъй е все пак, навсякъде липсва жито, хората ходят голи без дрехи, мръсни без сапун, крастави без масло; тъй е все пак, хората ядат трева, а за да могат да я погълнат, пият вода; тъй е все пак, хората изтръгват помията от зурлата на свинята и понеже са гладни, не казват: тая храна подхожда повече за теб. Тъй е все пак, смехът вече не съществува.“

Амазис мълчеше. Не го виждах, но чувствувах мрачната бръчка, която се беше врязала между веждите му. Нищо добро не предвещаваше гласът на фараона, когато запита:

— Значи, ти си дошъл, за да предизвикваш тук безредици под знака на крокодила? Значи, си дошъл тук, за да ме свалиш от трона? Дошъл си тук, за да станеш сам фараон?

Езоп горчиво се изсмя.

— Щом като все пак ще трябва да умра, то можех поне да умра геройски, като излъжа. Можех да кажа на твое величество: така е. Но не е така, макар и да се срамувам, че не е така. Любовта ме доведе в Египет. Дойдох в Египет да търся човека, когото съдбата е отредила за мен, комуто съдбата е обрекла мене. Надеждата ме доведе в Египет.

Скова ме непоносим мраз, сетне почувствувах сладост и топлота. Трите копия се впиха в кожата ми. Гласовете сякаш достигаха до мен през безбрежни морета. Да, този, който се подиграваше сега, беше Амазис:

— Надежда ли? Как можеш да имаш надежда ти, жалък робе, осъден на смърт? Надежда, която няма дори и мое величество, тъй като ми предсказаха, че няма да ме наследи син?

— Ще те наследи. След теб ще останат споменът за теб, стига да искаш, и синът ти, стига да можеш.

— Нима искаш да ми дадеш надежда тъкмо ти?

— Не аз, а онзи, историята за когото ще разкажа на твое величество:

Първият човек бил създаден отначало без качества. Ала впоследствие — в борбата с животните, боговете и стихиите — той постепенно станал лош. Тогава Зевс решил да му помогне, като го дари с добри качества. Взел ги от небето, сложил ги в една голяма бъчва, затворил я здраво и я дал на първия човек. Казал му: „Всичко добро, което се намира в тая бъчва, ще се предава на теб през стените й и през твоята кожа. Бавно и постепенно то ще ти помогне. Но тъй като е взето от небето, то винаги ще се стреми да се върне там. Ето защо дръж постоянно бъчвата добре затворена, инак ще изгубиш всичко добро.“ Обещал първият човек да го послуша. Ала скоро го обхванало любопитство. Не можал да се сдържи и отворил капака на бъчвата. Тутакси всички добри качества литнали към небето. Оттогава те витаят там, горе, далеч от земята, далече от хората. Уплашен, човекът затворил капака. Но било твърде късно. Останал му бил един от добрите духове: Надеждата. И сега тя теши и него, и себе си, като говори за изгубените си спътници, литнали горе на небето.