Толкова нещо тежеше на сърцето ми, че цяла седмица ми се стори прекалено много. Исках да питам, да настоявам, да моля. Ала Амени умееше бързо да става официален.
— Невъзможно е нито по-рано, нито по-късно — прошепна ми той. — По това време царицата ще бъде служебно в Тива. С присъствието си тя ще увенчае като лилията, която се превърнала в богиня, горноегипетския „държавен празник на южната порта“. Както знаеш, негово величество не обича целомъдрените.
Преди да успея да се ядосам на дързостта му, той бе изчезнал вече с хората от своята свита.
Беше три дни по-късно, смрачаваше се вече. Всичките ми приятелки се намираха в големия салон, пееха шеговити песни, играеха и танцуваха. Там имаше неколцина гости от Атина и Егина; бях дочула за някаква атинска делегация, която ходила при цар Крез в Сарди.
В залата цареше весело, разпуснато и примамливо оживление, както обикновено в навечерието на нощни пиршества. Бях премного възбудена, неспокойна, а и премного отпаднала, за да се забавлявам с другите. Седях в неосветеното съседно помещение, потънала в мечти и надежди; половин живот се бе изминал, без да бъде истински живот; под слънцето на Египет, под което не можеше да прекипи дори виното, аз бях останала такава, каквато си бях в Самос; остаряла в опитността, млада в копненията, аз жадувах най-сетне, ах, най-сетне да почувствувам сърцето си пълно.
През тясната пролука между тежките сирийски завеси гледах от мрака към светлината и веселието в голямото помещение. И тогава го видях. Той застана внезапно сред танцуващите, с блеснала жар в очите — мургав, с продълговатата си, характерна глава, с буйна коса, с живата си уста, която толкова много обичаше да говори — тъй близкият образ още от моето най-ранно детство. Беше облечен скромно; сивият хитон, обшит със сиви ръбове, правеше по-загладена и по-гъвкава неговата малко ъгловата, недодялана снага. Той не бе вече дрипавия роб, а важен гръцки гражданин, личност, която обайваше. Беше мъж и аз го обичах.
Нещо ме накара да скоча от мястото си. Втурнах се към завесите, исках да ги разтворя, да извикам, да изкрещя: „Тук, тук, тук съм, обичам те!“ И да се хвърля в обятията му.
В този миг забелязах зад него, в преддверието, някакъв непознат човек, който усърдно разговаряше с вратаря. Какъв беше той — шпионин, стражник, храмов служител? Сетих се за Демонакс, за заплахата и за клетвата пред бога, за опасността, в която щях да въвлека любимия си. Отстъпих встрани, между големите гънки на завесата.
Чух го вън да разпитва, да иска нещо, да говори настойчиво. Приятелките ми не знаеха нищо. Една от тях го насочи към страничното помещение.
Той влезе. За малко щеше да ме докосне. Не биваше да мърдам. Не биваше да въздишам, не биваше дори да си поемам високо дъх! Да не ме усети! Страшният бог трябва да бе нейде съвсем наблизо, защото овладя мен и скова Езоп. Бавно, колебливо, силно разочарован, той излезе отново вън. Понечи да се върне. Не се върна. Но защо стана тъй, научих едва по-късно.
Седмицата изтече. Преживях я като насън. Сетне дойде да ме вземе Амени.
Ксантес ме изпрати и в погледа му се четеше съмнение: щеше ли да ме види някога пак? При все това той не пропусна да напомни на египтянина, че, първо, съм много скъпа и, второ, се намирам под закрилата на един бог, който не бива да бъде разсърден. Амени търпеливо кимаше. Разбрах, че нямаха намерение да гневят бога.
Голямата вила бе украсена със знаците на Саис. Пред нея на четири пилона се развяваха знамената на Долен Египет със златните змийски изображения. От двете страни на широкия портал имаше тъмни бронзови статуи на свещения бик Апис 82 82 Апис — свещен бик, изобразяван целият черен с бяло петно на челото, почитан като божество от древните египтяни.
с блестящи очи от полиран карнеол 83 83 Карнеол — яркочервен полублагороден камък.
. Оказахме им дължимата почит и влязохме в блестящия, грейнал дом.
Предоставиха ми жилище от пет стаи. Девет египетски робини — облечени според местния обичай твърде оскъдно, с египетски деколтета, които оставяха гръдта почти изцяло открита — ме посрещнаха и нагиздиха с великолепни накити. Очевидно едва след това бях достойна да споделям ложето на един цар.
Негово величество още не беше дошъл. Неотложни държавни дела го задържаха в столицата му. Знаех, че преди обяд Амазис работеше усърдно. Голяма страна беше Египет. Египтяните твърдяха, че в държавата им имало двадесет хиляди града, а между тях бяха такива като Мемфис, Тива и Саис, чиито стени човек не успяваше да обиколи на кон за един ден. Много работа имаше да върши един фараон, който освен това съдеше сам и председателствуваше съда при всички престъпления от религиозно естество и за държавна измяна.
Читать дальше