Арнолт Бронен - Езоп

Животът в Навкратида беше по-свободен, отколкото изобщо в Египет, а за нас, жените, по-свободен и от живота на островите. Имаше една пъстра зала, дето се срещаха всички чужденци, дето имахме достъп и ние, хетерите; там можеше да се чуе всичко за света, заобиколен от океана. Там срещнах и Анаксимен от Милет, който — понеже бе следвал звездознание в Египет — служеше като морски офицер на един от товарните платноходи на стария Талес и комуто било наредено да вземе на кораба и Езоп, като бъдещ управител на склада в Навкратида.

Сърцето ми спря да тупти, докато той насмешливо продължи разказа си: малко преди заминаването някакъв дрипав жрец, явно подкупен с няколко обола, предупредил наварха с куп празни приказки да не взема на борда подлия враг на боговете; заради него вече бил потънал някакъв друг голям кораб. И макар че Талес и самият Анаксимен горещо се застъпили за Езоп, навархът отказал да излезе в открито море, докато Езоп се намира на борда. Впрочем Анаксимен се надяваше, че при следното си пътуване щял да успее да го вземе, стига да му се удадяло да запази в тайна деня на потеглянето си.

Удиви ме и ме зарадва голямата почит, с която се ползуваше сред тия мъже Езоп. Те обичаха в него не само смелостта, духовитостта и разума, обичаха и самия човек, вълнуваше ги съдбата му. Анаксимен ме накара да му разкажа всичко, което знаех за Езоп — още от Фригия, — и заяви, че отсега нататък щял да стане още по-голям негов приятел. Изсмя ми се, като споменах, че все пак между робите и свободните трябва да има някаква разлика. Каза, че боговете не са създали такава разлика.

— Че кои богове? Египетските или гръцките?

Според него тая разлика били създали само мечът и златото. Мен — тъй ми каза той, — която поне съм се замисляла над живота, той уважавал повече, отколкото тлъстите съпруги на съветниците в Милет.

Бях вече съвсем сигурна — потвърждаваха го и сънищата ми: само след няколко месеца щях да видя Езоп. И все пак нещо глождеше сърцето ми: той, свободният, щеше да дойде и щеше да ме види робиня, сред момичета, които едва ли би могъл да уважава. Мислех, мислех, валях се неспокойно в леглото си, не ми се поглеждаха мъжете, нито ми се слушаха разговорите им, само за едно можех да мисля: как да стана свободна.

Един ден, като се връщах тревожна от пристанището, видях, че Амени излиза от нашия дом. Извиках го. Той, изглежда, ме чу, явно се смути и побърза да се отдалечи; изчезна сред уличната навалица.

Не биваше да го гоня. Почувствувах се съвсем зле — безпокойство и съмнение ме гнетяха. Глупаво бе, ала просто не можех иначе: бързо изтичах при Ксантес, паднах на колене и докато очите ми горяха, изхълцах:

— Освободи ме, Ксантес!

Странно, но Ксантес съвсем не ми се разсърди. Пощипна ме грубо, какъвто си беше той, сетне леко ме потупа с ръка:

— Добра ти е снагата, рибке моя, чест и почитания; но инак, що се отнася до изкуствата на Киприда 81 81 Киприда — прякор на богинята на любовта Афродита, т.е. Кипърката (от о-в Кипър). , много си изостанала. На драго сърце бих те продал, още повече, че ми предлагат добри пари. Ала не по моя вина трябва да останеш тук. Прекалено много те обичат боговете.

Закрещях, проснах се на земята:

— Боговете ме мразят.

Ксантес ме погледна развеселен, страданието ми явно го забавляваше.

— Човешки различия са това, кукличке, не божествени. Ти чисто и просто не разбираш от богове.

Овладях се. Станах, погледнах го ядно, заплаших го. Казах му, че най-могъщият човек в Египет иска да ме освободи. Колко струва при това положение някакъв си сводник или пък някакъв си хитър жрец! Нека той, Ксантес, не ме гневи с глупавите си брътвежи. Защото аз бих могла да бъда зла неприятелка.

Всичко, което казах, не беше ново за него. Изглежда, Амени без да съм подозирала това — често бе идвал насам. Ксантес се зае да ме поучава и да ми обяснява безсилието на могъщите. Във всеки случай никой египетски фараон не можел да си позволи да влезе във вражда с жреците. Повече не бивало да ми казва.

Тъй страшно, тъй съкрушително, тъй обезнадеждаващо беше това за мен, че в първия миг исках само едно: да умра! Да избягам от тоя живот, да потъна в небитието, в забравата, в смъртта, в Нил. Ксантес ме разбуди — не толкова от доброжелателство към мен, колкото от нежелание да си навлича неприятности. Разказа ми историята за девойките от Милет.

Млади, красиви, привлекателни били те. Градът бил богат, добре живеели. Внезапно една от тях почнала да говори, че хубавият им живот скоро щял да свърши в мизерия. Страхотен ужас овладял всички тия красиви деца. Заразявали се една от друга да се самоубиват. В страха си почнали да измират масово. Душели се с коланите си. И просто като че нямало средство да ги спрат. Тогава дошъл един жрец и заповядал мъртвите да бъдат пренасяни голи през агората. Стреснали се момичетата. Малкият страх взел връх над големия. Поели отново бремето на живота.