Арнолт Бронен - Езоп

Не почувствувах утеха, само ме облада изтощение, умора. Богините на съдбата ме заобикаляха, чувствувах страшния им дъх. Ала техният удар се стовари върху мен едва тогава, когато бях почнала по малко да се съвземам.

Ненадейно пред мене застана Демонакс. В ръката му имаше списък. Бързаше, почти не ме погледна.

— Незначителни хора са — каза той. — Едните търси Спарта, другите — Крез, а знаеш, че Спарта и Крез са приятели и благодетели на великия делфийски бог. Трябва да ми съобщиш само с кои кораби се готвят да си заминат… Обаче последният, Айдал, за когото е отбелязано, че името е неизвестно и може би подправено, е важен. В случая за теб е в сила изцяло страшната клетва, която положи пред бога. Трябва да ми докладваш подробно за всичко, казано и извършено от него. Изгубихме следите му, знаем само, че трябва да се намира в Египет.

Тръпки ме побиха.

— Щом като ти дори не знаеш, как тогава ще знам нещо аз?

Демонакс бе вече при вратата.

— Говори се, че на времето си го познавала бегло в Самос. Той е неверник, богохулствува. Заслепява хората с басните, които им разказва. Истинското му име е Езоп и на тебе е отредено да го предадеш на светия Делфийски съд.

Беше излязъл вече. Твърдите му сандали затракаха надолу по каменните стълби.

Напрягах отчаяно слух, за да чувам стъпките му. Ужас изпитвах пред оня миг, когато щях да остана сама; сама с моето поръчение и с мислите си.

И ето — бях сама. Хвърлих се на ложето, за да заглуша сподавения си писък.

Преди дълги години Езоп ме беше спасил. Сега съдбата бе отредила на мен да спася своя спасител. Знаех, че ще го сторя, дори ако трябваше да се опълча срещу боговете. Не ме плашеше техният гняв. Плашеше ме само мисълта, че не ще успея. Дойдеше ли Езоп при мен, трябваше незабавно да имам възможност да избягам с него, за бягството можеше да ми помогне само Амазис; не биваше да виждам Езоп, преди да съм уредила това, трябваше да го избягвам, да се крия от него. Всичките ми чувства се бунтуваха срещу разума ми. Още веднъж изпищях. Още веднъж задуших писъка си. Сетне започнах да действувам. Трябваше да опитам да се добера до Амазис, дори с риск да си навлека презрението му. В ранен предобед, когато въздухът бе още свеж, фараонът обичаше да го разхождат със златната му ладия по течението и срещу течението на Нил, за да се наслаждава на растежа на сградите покрай бреговете. Може би щях да успея да привлека вниманието му при някоя от неговите разходки?

Съвсем близо до мястото, дето се преминаваше през Нил за Сиас, имаше нов, хубав храм на Деметра — същата, която египтяните наричат Изида и много почитат. Можех да принеса в жертва на Деметра някой от накитите, които бях успяла да укрия от Ксантес, и да я замоля да усмири гнева на Аполон; сърцето ми отново почна да бие по-спокойно.

Бързо се отправих към храма; придружаваха ме Дориха, а също и Нано, нашата тракийска робиня. Жрицата се зарадва на златната гривна и каза, че тоя ден бил особен.

Голямо ято ибиси прелетяло току след изгрев-слънце над Навкратида, описало кръг над нея и сетне се изгубило на юг.

Отдъхнах си. Наистина понякога си мислех, че предзнаменованията и тълкуванията на природата не биха могли да имат голямо значение; ала след това чувствувах, че всичко в света се намира в дълбока взаимна връзка и че нищо не може да бъде без значение. Само трябваше да умееш правилно да тълкуваш значимото.

Тръгнахме покрай високия гранитен зид на кея, който се простираше от храма до северното пристанище. Ала напразно се взирах да видя златната ладия; не чувах отникъде ни виковете, ни ликуването, с които жителите на Саис обикновено приветствуваха своя цар, щом се появеше сред тях.

Изведнъж Дориха ме сбута:

— Гледай, този съм го виждала вече в нашия дом!

Хвърлих бегъл поглед нататък без особено любопитство; за съжаление и без това достатъчно често виждах нашите гости. Ала само след миг буйно благодарих на Дориха за острия й поглед. Това бе Амени. Тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да премине реката с една от лодките на царския двор. Знаех, че не обича да се разправя с много хора, затова бързо се разделих със спътничките си и изтичах до мястото, дето спираха лодките.

Амени ме зърна веднага и този път изглеждаше крайно зарадван, задето ме среща. Дръпна ме настрана и започна да ми шепне: през последните дни негово величество особено често споменавал за мен. Сега той тъкмо отивал, за да закупи някаква нова, хубава вила, недалеч от Навкратида, край един второстепенен Нилски ръкав, приличен на езеро. След около седмица този малък дворец щял да бъде изцяло завършен. Съгласна ли съм да взема участие в освещаването му заедно с негово величество?