Арнолт Бронен - Езоп

Неговите очи бяха проницателни, бавно се плъзнаха по мен, сякаш искаха частица по частица да преценят тялото ми. За тоя човек сякаш нямаше тайна извън него, твърде голяма тайна се криеше обаче вътре в него. Необикновен, зловещ човек беше той; хора като него нямаха обичай да идват в увеселителното заведение на Ксантес.

Двояка тревога ме обхвана. Ето тук тоя странен жрец, който искаше от мен нещо все още неизвестно; а ето ме и мен пред единствения човек, който можеше да ми каже нещо за Езоп. Между всичко това имаше някаква връзка. Ненадейно почувствувах Езоп толкова близко, сякаш стоеше сред нас, доловимо, осезаемо, сякаш дишаше над тях двамата. Сега вече знаех: той беше жив.

Но ако той беше жив, тогава беше мой, тогава мислеше за мен, желаеше ме, обичаше ме. Ако той бе жив, аз не бях вече унизената, опетнена робиня, тогава аз бях свободна. Свободна и да обичам. Силна, топла струя обля сърцето ми.

Трябваше да поддържам доброто настроение на Харакс. Затова му показах ръцете си с червените лакирани нокти — по-възрастните господа обичат такива неща; поизгледах го малко късо — те обичат и това — и сетне напарфюмирах гласа си:

— Очаквах те да дойдеш по-рано.

И тогава той се отпусна — почна да разправя за себе си, за своята отговорност, за значението си, за властта си. Само дето пътуването до Египет — за съжаление — било толкова опасно. Онзи Поликрат — буен млад мъж, — който изключително поради незадоволени амбиции се бил отдал на морско разбойничество, не се спирал дори пред свещените делфийски кораби, които разбира се, стояли на разположение нему, на Харакс.

Докато вътрешно се надявах, че Поликрат все някога ще спипа Харакс, аз заговорих за Фригия, за могъществото и влиянието на баща ми, за моите приятелки и приятели… нима беше необходимо да казвам, че Езоп още тогава бе роб? Кой освен мен знаеше това? Не, аз казах, че той е бил мой приятел — свободен, красив, богат, — започнах да съчинявам за него каквото ми хрумне, само името му оставих същото.

— Какво стана с онзи фригиец, когото гърците наричаха Езоп? — запитах накрая аз.

Доста време беше необходимо на Харакс, докато успя да свърже обрисувания от мен идеален образ с дрипавия сакат, както го беше запомнил той; ала все пак накрая научих каквото исках да знам: че сега Езоп бил роб на нашия общ познат, на философа Ксант, син на Дексикрат.

Е, оня Ксант не беше страшен господар. Може би щеше да ми се удаде да откупя свободата на моята любима играчка? Трябваше да поговоря някога с моя Ксантес. Къде ли всъщност отиваха многобройните подаръци, които получавах?

Демонакс ме върна отново към действителността. Той сякаш беше прочел мислите ми:

— Ти получаваш много подаръци, гърците говорят за тебе. Възхищават се от красотата и от разума ти. Самият бог привлече вниманието ми върху теб.

Сведох глава. Без съмнение имаше богове и бях свикнала вече да се боя от тях. Невъзможно бе хората да са се научили сами на всички страхотии, които вършеха. Но тук не бива да пиша какво мислех тогава. Затова сведох още по-ниско глава, червената панделка се развърза и — кичур след кичур — гъстата ми тежка коса падаше постепенно надолу, така че засенчи цялото ми лице.

Харакс винаги беше обичал моята светла, буйна коса. Като я видя сега пред себе си — а аз имах причини да се гордея с нея, — той стана, за да я докосне; почувствувах мазната му мъжка похотливост.

Демонакс препречи пътя му. Стигна се до малко спречкване между двамата жреци.

— Ще откупя свободата й! — крещеше Харакс. — Ще я направя моя жена!

Демонакс му напомни за неговото семейство, което толкова се гордееше с аристократичния си произход, припомни му и това, че Сафо едва ли би приела подобна снаха.

В яда си не чух какво друго говориха. Когато се овладях и бях в състояние да вдигна поглед, Демонакс стоеше пред мене сам.

— Не бих желал Харакс да те посещава вече — каза ми жрецът строго. — Той не те заслужава.

Отначало не можех да го разбера. В края на краищата при една робиня не идваше всеки ден някой, който заявява, че ще откупи свободата й. Но Демонакс имаше право; каква свобода можеше да придобие една жена при брак с мъж като Харакс?

Това беше само началото на речта му. Той говори дълго и аз дълго трябваше да размишлявам над думите му.

Делфи — тези думи каза той приблизително — бил съвестта на Елада, нейната мощ, нейното знание и нейната цел. Навсякъде, дето — както днес в Египет — имало търпени и подчинени елини, те скоро щели да бъдат господари. Точно както се заклели атинските ефеби 79 79 Ефеби — младежи от 18 до 20 години, които носели гарнизонната служба вътре в страната и по границите на държавата. :