Арнолт Бронен - Езоп

Ксантес добре си беше направил сметката. Тъкмо тлъстите, тежките търговци, които не можеха да различат пеан от ямб, започнаха сега да идват на тълпи. Плащаха по три статера само да им позволят да седят в наша компания. Искаха ли нещо повече, то струваше още три статера. Това увеличаваше шестократно доходите, а певците получаваха само безплатна храна; и в добавка — даровете на Ерос, на които повечето от тях не държаха особено много.

Тъй порасна и нашата цена: дори в собствените ни очи. Свянът ни почна да намалява, докато стана толкова незначителен, че в края на краищата аз изпитвах срам само от един човек, чието име не искам да пиша тук. И за мен беше почти утеха, че и двамата бяхме роби — той в Самос, а аз в Мемфис. Утеха бе и това, че мъжете, които идваха при мен, говореха и разпитваха много, искаха да знаят отде съм и кого познавам.

„Имаш лице на невинно дете“ — казваха ми мнозина. И тъкмо това създаваше за тях удоволствие, по-различно от удоволствието, което бяха очаквали.

Инак стояха нещата с Дориха и Архидика. Те бяха умни, образовани, бяха видели много и ми бяха като истински приятелки. И двете бяха великолепно сложени физически, а при Ерос отиваха като на състезание. Тежко на мъжа, който не проявеше пред тях достатъчно мъжественост; трябваше сетне да се измъква като пребито куче от дома.

От мен те не криеха нищо. Ща не ща, трябваше да узная техния опит. А опит те имаха в онази част от живота, която единствено ги интересуваше. Изучаваха мъжете тъй, като че те бяха някакви непознати животни. И тъкмо защото гледаха на мъжа като на животно, те измъкваха от него наяве животинското. Познаваха мъже, които ревели пред тях като бикове, които кукуригали като петли; други пък се нуждаели от животински маски, от накити с пера. Едни се виели по земята като змии, други искали да ги връзват на кол.

Вълнуващ и пъстър, ала кратък беше животът им. Няколко години по-късно, когато бяхме вече в Навкратида 77 77 Навкратида — древноегипетски град в делтата на Нил, построен през царуването на фараона Амазис специално за гръцкото малцинство. , финикийски моряци удушиха и двете.

Един ден Ксантес ме извика в кабинета си; защото той работеше във всяко отношение като извънредно акуратните, педантични египтяни.

— Погрижи се да се разхубавиш — каза накъсо той. — Ще имаш гост!

Побледнях, едва не паднах на колене.

— Езоп! — откъсна се от устата ми.

— Кой? — запита намръщено Ксантес. — Езоп ли? Кой е пък тоя? Да не би да имаш тук някой любовник?

Колкото разочарована, толкова и облекчена, аз го уверих, че нямам.

— Гостът ти е някой си Харакс, управител на рудници в Самос — уведоми ме той. — Приятел на оня Ядмон, от когото те купих. Дъртото, дебело магаре беше направо смешно, когато заговори за тебе. Аз го оскубах вече. Пооскуби го и ти.

Харакс не дойде сам. Късно вечерта двама важни господа прекрачиха прага на салона, който Ксантес ми бе предоставил за тая вечер. Харакс се перчеше съвсем по младежки — боядисал бе косата си светлокестенява и носеше светло, късо наметало; само големият пръстен, върху чийто смарагд бе издълбан грозд, напомняше още за това, че носителят му е жрец на Дионис.

Върху строгото, дълго наметало на другия беше извезан питийският знак на Аполон — пламъкът. Тъй и ми беше представен: Демонакс, син на Ликург от Мантинея, катартистер 78 78 катартистер — служител на делфийския оракул. на делфийския оракул за областта Кирена, към която спадаше и Египет. Той ме оглеждаше с интерес и веднага разбрах, че едва ли Ерос го беше довел при мене.

Харакс беше възбуден и неуверен. Вече не бях младата девойка с фригийската кожа, която той бе познавал. Много бях научила, хвалеха вкуса ми.

Радвах се, че оказвам над Харакс толкова силно въздействие, макар че това съвсем не намаляваше неприязненото ми чувство към него. А той кудкудякаше около мен като влюбен петел. Започна да ми разправя за Сафо, за това колко много мислела уж тя още за мене; наистина Лезбос бил далече, а пък данъците, които Питак повишил, били много големи.

Изразих учудване, че виждам пред себе си тъй единодушни жреците на двама толкова враждебни богове. Демонакс се усмихна:

— Еднакъв е коренът на любовта и омразата. Към едно и също нещо се стремят те: към обединение. Ето защо Делфи принадлежи и на двете сили — зиме на Дионис, лете на Аполон; а и фасадата на храма е поделена между двата бога. Велик е Делфи и погледът му е устремен в бъдещето!