Арнолт Бронен - Езоп

Отдъхнах си. Не бяха много крачки дотам, но толкова тъмно беше! Над целия грамаден, скърцащ кораб витаеше нещо злокобно. Запридвижвахме се пипнешком по леко разлюляната палуба към задната част на триерата.

Изведнъж долових зад себе си предпазливи стъпки, възбудено дишане; дъх от винени пари ме задави. Извърнах се, хванах се за Амени. Не беше Ксантес, бе Клеобул. Той посегна към мен с груба закачка. Нададох лек вик, побягнах няколко крачки. Амени застана между мене и Клеобул, заповяда му да се върне. Тихо, само със съскане, между двамата се завърза словесна борба.

Беше настъпила полунощ. Високо над мен блещукаше сияйното небесно око Сириус. Нямаше омраза, нямаше и любов в блещукането му — ала от него се излъчваше някаква възбуда и с всеки удар на сърцето ми тя все повече нарастваше и набъбваше.

Глухо потракваха вериги дълбоко в търбуха на кораба. Тоя шум увеличаваше вцепенението и същевременно вълнението ми; винаги по това време сменяха една трета от гребците. С оковани крака, приведени под свистящите камшици, тия уморено потракващи сенки се мъкнеха бавно, теглени от коравите пестници на надзиратели със затъпели лица; пристъпваха от дъска на дъска, през междинната палуба, чак до самото дъно на кораба, дето се просваха върху влажните парцали, за да поспят няколко часа.

Заплашително се надигна отдолу глухо, недоволно ръмжене. Докато едните падаха като подкосени на пода, надзирателите разтърсваха други, вдигаха ги от техния непробуден сън, за да ги изкарат тук, горе, да ги оковат в здравите железни халки на пейките при греблата и да ги заставят с плющящите си камшици отново да загребат.

Тежките вериги, чието дрънчене непрестанно се чуваше при нас, на междинната палуба, бяха стегнати здраво около глезените на гребците. Денонощно ги носеха — и когато бяха будни, и когато спяха, при всичко, което вършеха или от което страдаха. Освобождаваше ги от тия вериги само акулата, когато откъснеше крака от трупа им.

Задрънчаваха ли среднощ, пъплейки пипнешком край високите корабни стени, тия призраци винаги будеха страх в гърдите ми. При това ожесточеното спречкване между Амени и Клеобул ме беше принудило да отстъпя още повече към задната част на кораба. Внезапно се чуха удари, желязо звънна в желязо; Амени и Клеобул бяха изтеглили мечовете си, яростно налитаха един срещу друг. Тяхната настървеност в борбата им пречеше да погледнат наоколо си. Трябваше да побягна от искрящите им мечове. Корабът беше тесен, имах само една възможност: уплашено се втурнах към долната му палуба.

В това време двамата бяха изпуснали мечовете си; неуспели да ги намерят в мрака, те се бяха вчепкали с голи ръце един в друг — задъхани, ожесточени; кръв струеше от многобройните им рани. Борбата се водеше заради мен.

В този миг от търбуха на кораба почна да излиза смяната на гребците. Надзирателят, който теглеше веригата им, вървеше доста далеч пред тях, тъпо, сънливо, истинско животно сред животни. Блъсна се в двамата борещи се мъже, злобно им изфуча. Двамата не чуха нищо, не отвърнаха нищо; бяха се вчепкали един в друг като петли.

Гребците спряха — морни, мръсни, зловещи сенки; и при това огромни, с необуздана сила в ръцете, в пръстите, в раменете, същински изгладнели зверове.

Бях гледала само напред, не бях и помислила дори какво става зад мене. Сега почувствувах тежкия дъх на вкиснала пот, който се носеше откъм тях. Чувствувах някаква смътна заплаха. Чувствувах как в гърлото ми се надигаше вик.

Понечих да отскоча. Ала в момента, когато скачах, корабът ме залюля и отхвърли назад. Залитнах покрай редицата страшни мъже. Последният, най-силният от тях, ме сграбчи. С огромните си пестници, твърди като греблото, което беше размахвал цял живот, той ме привлече към себе си, сякаш бях лека дъсчица; притисна ме плътно към тялото си.

Надзирателят се вцепени. Вцепениха се и двамината, които допреди миг се бореха. Между тях и мен се намираха деветима мъже. Девет огромни звяра. Заплашително ръмжене проехтя глухо от гърлата им.

А десетият ме повали на палубата. Тъй за пръв път бях обладана от мъж.

Преди четири хилядолетия най-древните владетели на Египет издълбали такива думи по каменните стени на своите гробници: „Всеки чиновник беше на поста си, никой не водеше борба, нито стреляше с лък; нямаше деца, убити до майките си, нито граждани, убити до жените си; никой не вършеше зло и не упражняваше насилие в дома си. Когато се спуснеше нощ, онези, които спяха по улиците, ме възхваляваха, защото се чувствуваха като хора в свой собствен дом; страхът от моите войници беше закрила за тях.“ Днешните властници на Египет често напомняха за ония думи и за ония владетели, царували по времето, преди първият фараон Менес да обедини в едно царство червения и белия дом, тоест Горен и Долен Египет. Двадесет и шест династии бяха царували оттогава насам в Египет. Тъкмо това винаги ме затрудняваше да разбера египтяните, непонятно ми бе как бе възможно толкова древни и толкова млади неща да вървят ръка за ръка.