Арнолт Бронен - Езоп

През целия ден, преди да пристигнем, до мене долиташе глъчката на Мемфис. Трийсет и два дни бе продължило пътуването, осем от тях непрекъснато по Нил и срещу течението на Нил. Нямаше много жени на борда, заедно с мен бяха девет. А точно двеста души мъже бях преброила, освен гребците и екипажа. Тия войници непрекъснато ни заглеждаха, по цял ден пееха и пиеха, нощем хъркаха страхотно. Чувах ги — отначало с яд, сетне с отвращение и накрая с отчаяние, но ги чувах, защото от мъка не можех да спя.

Сега, тъй далече от Самос, още по-далече от Фригия, сърцето ми се свиваше от копнеж. Не, аз не исках да назовавам с име тоя копнеж, не исках да му давам образ, не исках да го свързвам с никакъв човек. Ала това не помагаше. Той се превърна в звук, в образ, в чувство, прие лицето на единствения човек, когото бях срещала досега. Тоя копнеж все още се проявяваше в свян, в стеснение, все още ме караше да извръщам поглед встрани, да забивам очи в земята. Ала сетне, внезапно, сърцето ми се домогна до нещо, неподозирано дотогава — тоя копнеж се наричаше „Езоп“.

Две от жените бяха напълно наясно по това, което ни очакваше. И двете бяха вече около тридесетгодишни, едната се наричаше Дориха и твърдеше, че произхождала от Тракия, другата се казваше Архидика и на времето била една от коринтските хиеродули 73 73 Хиеродули — буквално преведено „свещени роби“, т.е. роби към храмовете, използувани от жреците за различни служби. В Коринт жените — хиеродули се занимавали и с проституция. .

И двете имаха много накити и много опитност. Дориха имаше склонност към авантюри, обичаше да подлудява мъжете, обичаше и бързите промени, „Много да видиш и много да преживееш — ето кое е най-важното“ — казваше тя. Беше злобна, устата, имаше остър език, така че въпреки красотата й нейният бивш господар на драго сърце я беше продал на египтяните. Архидика бе тиха, лукава и алчна за пари. Разказваше за обилните доходи, които можели да си докарват робините, обречени на бог Аполон. Търговци и корабопритежатели обичали да ходят при хиеродулите, защото смятали, че по тоя начин угаждат както на бога, така и на себе си; пък и известно било, че жреците много държат на чистотата.

Ксантес, син на Алкифрон, и неговият помощник Клеобул, както и двамата египтяни, които очевидно бяха господари на кораба, имаха свои собствени палатки на предната палуба на триерата. Там беше особено опасно за нас и ние, които лежахме върху завивки и кожи по средата на кораба, винаги поглеждахме нататък с чувство на страх и трепет.

Дориха и Архидика ходеха там още от първия ден като у дома си. И двете умееха да пеят и да танцуват. Когато танцуваха, те излизаха пред палатката на египтяните, вдигаха голям шум и силно се кълчеха. Египтяните стояха наоколо, гледаха и клатеха глави, за да покажат с това презрението си. Дориха пък им показваше езика си.

Водачът на египтяните бе още много млад. Казваше се Амозе. Ксантес го наричаше Амазис и обичаше да се закача с него. Амазис отговаряше на закачките му, но скоро започна да ми се струва, че той проявява презрение и към Ксантес. Въпреки това всички гръцки военачалници и войници обичаха Амазис. Той плащаше добре, плащаше навреме и очевидно на гърците в Египет не им липсваше нищо. „Хубаво е — тъй казваха всички — да бъдеш войник в Египет.“ Египтяните не обичали да водят войни, а когато се виждали принудени да го сторят, оставяли други да воюват заради тях. „В Гърция — казваше някакъв войник — хоплитът влиза за една година в десет сражения; в Египет — за десет години в едно сражение.“ При това по границите се провеждали достатъчно наказателни и усмирителни акции, така че от време на време падала добра плячка.

Ксантес бързо се насити на Дориха и Архидика и се залови да изпробва и другите. Вътрешно бях подготвена за това, че ще стана негова жертва, макар че съвсем иначе си бях представяла първата си любовна нощ.

Една вечер той посегна към мене. Престорих се, че не зная кой ме докосва и изподрасках с дългите си нокти до кръв китката на ръката му. Той ме пусна изненадан, хвана друга и се отдалечи с нея. Едва на следния ден разбра как го бях наредила, ала тогава бе вече късно за наказанието, което инак ми се полагаше. Другите гърци му се присмиваха, той злобно поглеждаше към мен и аз реших да бъда нащрек.

До тоя ден все още виждахме непрекъснато суша, плувахме от остров до остров, от пристан до пристан, докато най-сетне напуснахме и Хиерапетра на големия остров Крит. Изведнъж ни заобиколи само безкрайната водна шир. Неспокойно стана морето, бури разтърсваха високия кораб. Често вълните връхлитаха всички ни тъй, че поваляха и палатките на предната палуба.