Арнолт Бронен - Езоп

— Дай ми оная малката там горе!

Зинал от учудване, отначало Ядмон изобщо не успя да проговори. Сетне цял се разтресе от смях.

— Родопарион ли? Момичето, което ми струва двайсет и две мини?

Сега вече прихнаха всички. Харакс стоеше сам и озлобен, шибан от нестихващите смехове. Бързо скочих от прозорчето, потърсих закрила в мрака на таванското помещение. Сърцето ми биеше лудо.

В това време Харакс си бе тръгнал разгневен, като се беше зарекъл пред Ядмон, че ще получи исканото обезщетение. В отговор Ядмон се беше заклел, че няма да му го даде.

Езоп работеше отново на нивата. Да имах сълзи, бих плакала. Ала аз само хълцах, очите ми бяха сухи. Бях успяла да помогна на Езоп. Кой ли щеше да помогне на мене, когато ме сполетеше нещастието?

Изминаха седмици, нищо ново не чувах. Другите робини ме взеха на подбив: сигурно скоро съм щяла да стана съпруга на Харакс. Старата овчарка Псора ме утешаваше: като съпрузи тлъстите, ядовити мъже не били от най-лошите; пък и не доживявали до старост; току-виж, че след време съм наследила нещо.

Нищо не исках да наследявам, още по-малко от Харакс. Но какво ли трябваше да си пожелая? Попаднех ли при Харакс, трябваше да се простя с надеждата да видя някога Езоп. Харакс бе почнал вече да се съмнява, а пък Езоп, само като знаеше, че се намирам изцяло във властта на врага му, щеше да прави още по-големи глупости. Може би щеше да бъде най-добре Ядмон да ме продаде — при все че и това пак означаваше раздяла. Но защо ли всъщност се боях от раздялата? Та аз не обичах Езоп.

Какви ли мълви не стигаха до ушите ми: Ядмон поискал да ме продаде, но Харакс предявил своя иск за обезщетение и геоморите забранили да бъда продавана, докато не се вземело решение за обезщетението. Трябва да имаше истина в това, защото Ядмон непрекъснато беше в лошо настроение. Накрая, изглежда, не му остана друго, освен да се споразумее с Харакс; макар да не беше от Самос, Харакс явно имаше по-добри връзки.

Ядмон го покани да се разберат. Харакс не дойде. Заминал, както чух, за няколко седмици при сестра си в Лезбос.

Сега Ядмон тъкмо обмисляше дали и как би могъл да използува отсъствието на Харакс. Неспокойна бях, тежки сънища ме гнетяха, искаше ми се много да срещна Езоп. Псора ме изплаши: той не бил вече жив; Ядмон го принесъл в жертва, за да умилостиви Харакс.

Другите слугини твърдяха, че това не било вярно. Те били виждали Езоп.

Излезех ли вън от господарския дом — до потока, до мястото, дето простирахме прането, или до зеленчуковата градина, винаги някой се навърташе около мен. Пазеха ме. За да се отърва от тоя надзор, макар и за малко, поисках да ме пратят на работа в цветната градина; тя се намираше край пътя за града. Там щяха да ме видят най-много хора, оттам можеха да съобщят на Езоп къде би могъл да ме търси. Надявах се, че ще ме намери.

Ненадейно чух странни, звучни сигнали. Начело яздеше мъж с продълговата, тънка тръба, следваха го четирима конници. Тесните им дрехи бяха красиво надиплени, ала оставяха гърдите им почти голи, също и ръцете от лактите и краката от коленете надолу. Шлемовете им бяха много високи и блестяха като злато. Черните им коси се спущаха на чудесно сресани ивици, а лицата под тях бяха гладки и млади. Единият, по-светлокож и по-пъргав от останалите трима, ми подхвърли груба гръцка закачка. Естествено престорих се, че не съм го чула и продължих да бера цветя.

Групата спря пред главната порта и сред яростния вой на кучетата поиска разрешение да влезе при „владетеля на тоя дом“.

Чула бях вече слугините да шушукат за великолепната египетска галера, пуснала котва в Самос. Какво изобщо търсеше тя в Самос, това едва ли интересуваше някоя от нас. Водеха се преговори, сключваха се договори, пращаха се пратеници и дарове. Сигурно беше нещо такова, а то засягаше архонтите и геоморите. Сега обаче внезапно разбрах, че тоя път посещението на египтяните засяга много хора в Самос. Красивият кораб беше дошъл да събира наемници за египетската войска.

Войската на тая голяма страна, все още считана от по-малките народи на Севера — елини, лидийци, фригийци и карийци — за една от най-богатите и най-могъщите държави в света, се състоеше наполовина от гърци. Те бяха добре платени и заемаха високи постове, но и те като египтяните загиваха в битките, а естествен приток в армията нямаше. Войници трябваше да се набавят от другаде. Взимаха ги от остров Кипър, от градовете по малоазийското крайбрежие, а сега вече и от островите, защото тук, както разправяха, отраствали най-смелите воини.