Чули бяха за тримата синове на Ядмон: първородният бе наследник на имението, вторият бе постъпил наварх в самоската флота, останал бе, значи, един и за египтяните. Тъкмо това предложиха те на Ядмон.
Освен тръбача имаше двамина гърци и двама египтяни. Египтяните разбираха достатъчно гръцки, за да могат при преговори да отстояват интересите на страната си, ала говореха тоя език неохотно. Гърците играеха роля на преводачи.
Единият от тях — оня, дето ме бе закачил — се казваше Ксантес, син Алкифронов. Наемането на войниците той използуваше за свои лични сделки. Наемаше мъже, но събираше също така и жени. Често пъти след това го чувах да казва: „Колкото по-добър е обозът, толкова по-добра е войската“.
И така, те наели най-малкия син на Ядмон, седемнадесетгодишен момък, и броили на стария добри пари на ръка. Но за да се оправдае наистина идването им — тъй казал накрая Ксантес, — а и за да не страда момъкът от носталгия, той запитал нямат ли и наемници с по-гладка плът.
Когато преговорите стигнали дотам, повикаха ме в залата, дето се поднасяше виното. Тъй като още не подозирах дори за какво се отнасяше, явих се пред тях с цветята в ръка и много се харесах на египтяните.
Ксантес тутакси предложи хубава сума, в чисто злато, трябва да са били към петдесет мини, почти цял талант. Ядмон беше готов да даде веднага съгласието си, ала се сети за забраната на Харакс и разказа на египтяните какво нещастие го е сполетяло. Ксантес обаче се разсмя гръмогласно. За тях не важели нито заповеди, нито забрани. Имали черно на бяло, подписано и подпечатано от геоморите, че каквото и да наемат или да закупят в Самос, не подлежало на никакви ограничения — нито божествени, нито човешки; още повече, като се вземело пред вид, че Изида била майка на всички гръцки богове и богини и че нейните свещени желания се ползували с предимство. Какво представлявал пред нея един толкова млад и дори второстепенен бог като Дионис?
Тъй аз се превърнах в свещено желание на Изида.
Всичко стана извънредно бързо — преди още да проумея точно как. Хвърлих се на колене, почнах да моля, да хленча отчаяно, трудно ми беше, исках само няколко часа отсрочка.
Египтяните гледаха намръщено, Ксантес се смееше и се шегуваше. Той, струва ми се, изпитваше задоволство, когато можеше да причини страдание на някоя жена.
Ядмон получи веднага парите си и един договор, подпечатан от геоморите, а моите ръце вързаха с ремък, който, макар да благоухаеше, се врязваше силно в плътта ми. Сетне ме сложиха на коня пред Ксантес.
Единствена Псора беше свидетелка на тия последни минути. Плачеше и целуваше ръцете ми.
— Кажи на жениха й — каза подигравателно Ксантес, докато ме качваше на коня, — че неговата рибка ще стане жрица на Изида.
Тогава и петимата — дори и тръбачът — прихнаха да се смеят.
В този миг Псора откъсна от шията си някаква плочка. Призна ми със сълзи на очи, че в последния час, преди да замине, Сафо й дала тази плочка за мен, но тя я скътала за себе си, понеже била от толкова хубаво злато. Пожела ми тая плочка да ме закриля от всички бъдни опасности, при пътешествия по суша и по море и при сетния ми път към оня свят.
Простих й и взех плочката.
— Кажи на Езоп — извиках й още…
Ала тя не ме чу.
Ксантес ме плесна по задника и жребецът — свиквал в Самос на ездачи с по-почтени обноски — се понесе напред, цвилейки възмутено.
Пшеница отглеждах, почитах на жетвата бога, и всеки ден поздрав от Нил получавах.
Не страдаше никой от жажда и глад — че храната бе много.
Живееха в мир всички люде във мойта държава, докато царувах — затова ме обичаха.
Това са най-старите стихове в страната Хам, Страната на чернозема, наричана от нас Египет. Написал ги онзи Пер-О 72 72 Пер-О — старинна форма на думата „фараон“.
— Големия дом, тъй назовават египтяните царя си, — който носел името Аменемхет и писал такива стихове в своя престолен град Итави, което ще рече „Завоевател на двете земи“. Видях стиховете, ала не и града. Стиховете разяждаха камъка на един потънал храм, градът бе разяден от Нил и от пясъка.
Бях пристигнала там, защото столицата на Египет, Ноф, която ние наричаме Мемфис, се намираше малко на север от Итави.
Тук Нил беше най-широк. На север се простираше делтата с петте си огромни ръкава, а на юг, както казваха египтяните, се стигаше до края на света. Там имаше пристани, по-големи от всички пристани, които бях виждала дотогава, там плуваха десет пъти повече кораби, отколкото в целия останал свят, а в град Мемфис живееха десет пъти повече хора, отколкото в Сарди, Самос и Аморион, взети заедно.
Читать дальше