Те понижиха гласове и дълго разговаряха; не можах да доловя вече много. След това ме извикаха пак в амфиталамоса. Сафо не ме поглеждаше. Върху нейното инак толкова спокойно, широко лице беше изписана истинска скръб; но може би това беше само засегнатата й суетност?
Преди да заговори, Харакс дълго ме гледа:
— Познаваш ли оня дървен философ Ксант?
— Виждала съм го само веднъж — онзи път — и оттогава вече не съм.
— Ти имаш много предан, много решителен приятел. — Събрах смелост и погледнах крака му, който все още беше увит в лечебни превръзки. С голямо удоволствие бих погледнала и оръфаното му ухо, но не биваше да правя това — заради Езоп. Ето защо смирено и невинно забих поглед в земята.
Той продължи да задава своите опасни въпроси:
— Не зная доколко строго държи господарят Ядмон робите си; признай, ако имаш приятел между тях!
— Нямам приятел!
— Не е необходимо ти да бъдеш негова приятелка; достатъчно е той да смята, че трябва да ти бъде приятел.
— Не познавам никого и не говоря с никого.
— Коя е родината ти? Фригия ли?
— Не, господарю, Тракия.
— Обаче носиш фригийска еленова кожа?
— Носим ги и в Тракия.
Той само кимна и ми каза да ида в стаята на робините.
Останах в коридора и дадох ухо. Видях, че се приближава Ядмон. Досетих се какво щеше да го запита Харакс сега: дали в стопанството му има тракийски роби. Тракийци имаше, но те бяха все възрастни мъже, работеха в оборите. Бях отклонила подозрението от Езоп и се гордеех с хитростта си.
Раздялата настъпи неочаквано бързо. В ранна утрин Ларих пристигна на кон пред господарския дом; лезбоските триери се намирали в пристанището на Самос. След обяд малък товарен платноход влезе в пристанището на Хезия, за да натовари багажа. При изгрев-слънце на следния ден Сафо, заедно с дъщеричката и приятелките си, трябваше да бъде на борда.
Никой не спа. В полунощ господарката ме извика, изпя ми песен, заповяда ми да я напиша.
Написах я:
Афродито, безсмъртна богиньо, към теб се обръщам, към престола ти пъстър изпращам горещи молби, помогни, хитроумна сплетнице
и Зевсова дъще, че бедата сърце ми разби!
Както нявга се вслушваше в мойте молби многократно, чуй ги пак, покровителко моя! При мене ела! Както нявга слезни и
сега с колесницата златна от високия бащин палат!
Ти тогава запрягаше рой лекокрили врабчета, бързо хвръкваха те към земята, потънала в мрак, сред звездите
безбройни в безкрайната шир на небето твоят образ сияеше пак.
Колко често ти беше до мен, Афродито блажена, колко често
ме питаше нежно какво ми тежи, със усмивка лице си безсмъртно
склонила над мене: „За какво си печална, кажи!
Пак ли скръб и обиди дъха във гръдта ти сковават или пламък в сърцето запали приятел свенлив? Със магия във
плен ще го взема, Сафо, и тогава той не ще бъде тъй колеблив!
Нека бяга сега — после сам подир тебе ще тича, любовта ти отхвърлил, той сам от любов ще пламти и дори да не искаш,
пак теб, само теб ще обича — със любов окръжена си ти!“
Тъй говореше нявга. Ела и сега, избави ме от жестоката орис!
И смелост във мене вдъхни… Сили дай ми да любя отново,
богиньо любима, пак съюзница моя стани!…
Пишех стихотворението и се стараех да стане красиво. Бях изморена, късно бе, пламъкът на факлата трептеше и се наложи да взема нов лист папирус, защото бях продупчила първия с тръстиковата пръчица за писане. В отчаянието си тъй се прехласнах в работа, че нищо не чувах.
Радостна от това, че успях да изпълня поръчката хубаво, аз се втурнах към стаите на господарката. Ала там беше пусто. Портите бяха заключени. Нищо не се чуваше, освен пресипналото ръмжене на кучетата. Сафо си беше заминала — съвсем безшумно. Тогава за пръв път се възхитих от нея, моята неприятелка.
Заживях с надеждата, че сега вече постепенно всичко ще се усмири, че ще мога да заживея пак като преди и пак да виждам Езоп и да говоря с него на фригийски, и за Фригия, за баща ми и за всички хора, които означаваха за мен моето далечно отечество. Ала само няколко дни след заминаването на Сафо Харакс отново дойде при Ядмон. Тъй като предполагах, че се отнася за мен, замолих вратаря да подслуша за какво разговарят двамата.
Пазачът беше добре настроен към мен, кимна ми и даде ухо. Сетне дойде и ме успокои:
— Съвсем не говорят за тебе.
При все това безпокойството продължаваше да ме мъчи.
Читать дальше