Арнолт Бронен - Езоп

Наслада за него? А може би и за мен? Виното, страхът, маската, стегнала лицето ми, ме бяха подлудили. Предпазливо, сама, се запромъквах на зигзаг към гората и към шубраците. Сега вече никоя от нашите жрици не можеше да ме види, сега вече се изправих. Опияняваше ме чувството, че навсякъде дебне опасност, желание, похот.

И ето че „дебнещите“ и мъжете — змейове ме съзряха. Чувствувах че бяха готови да скочат, ала си пречеха един другиму. Викаха, крещяха неистово, виеха. Постепенно воят им се превърна в думи:

— Кучко разгонена! — крещяха те. — Побесняла кобило!

Викаха най-непристойните, най-отвратителните думи, които бях чувала някога. Не можех да понеса това, не можех да мълча. Отвърнах им, закрещях неща, каквито никога дотогава не бях изговаряла, каквито изобщо не бях знаела дотогава — нашепваше ми ги някакъв гнусен, мръсен демон. Ужасно бе. Сетне те наскачаха. Побягнах назад. Бях по-бърза от тях. Те се оплетоха в бодливите шубраци.

И отново танцувахме цяла нощ. Диво и сладостно, постепенно заглъхвайки в бавни и тихи ритми, звучаха фригийските флейти на жриците. Други пък придружаваха музиката с тимпаните тъй, че глухите удари ехтяха в ушите ни като ромолене на ручей. Докато, изгубила всякаква власт над себе си, танцувах сред множеството девойки, също изгубили власт над себе си, египетските бумеранги непрестанно свистяха над главите ни и с пронизително съскане се завръщаха в ръцете на ония, които ги хвърляха. Чувствувах, сякаш нейде безкрайно отдалече, как моите собствени крака потръпваха и тъпчеха тежко земята, чувствувах как дърпаха безволните ми ръце, как ги опъваха, разтърсваха и стискаха други, също тъй чувствителни, влажни и разтреперани ръце.

В навечерието на третата нощ се събудих разплакана. Бях сънувала нещо ужасно. Бях изморена, отслабнала и при все това не усещах тежест; някаква лекота бе изпълнила тялото ми. Чувствувах се като зрял плод, паднал от клона. Като тичинка. Като перце, носено от вятъра.

Синкав здрач се бе спуснал, когато жриците ни събраха. Предстоеше последният танц, с който щяхме да минем покрай високата гора, за да се озовем на свещената поляна. Там се намираше едно светилище на Дионис, посветено му заради победата над цар Пентей 71 71 Пентей — цар в Беотия, който се подиграл с култа към Дионис, но бил жестоко наказан от бога. Според легендата вакханките, които той искал тайно да наблюдава, преоблечен като жена, го разкъсали. Между тях била и жена му Агава. , когото жените разкъсали на парчета. Там ние, младите девойки, трябваше да изпълним древните обичаи.

Градът изпращаше обикновено в планината някой млад престъпник и го предаваше във властта на жриците. Виждах го вече, застанал гол, обкичен само с бръшлян. Зловещо блестяха очите му — единственото, което се виждаше от него. Осмелих се да хвърля бегъл поглед нататък. Естествено бях виждала вече много голи мъже. Ала сега за пръв път това ме плашеше.

Върховната жрица започна да ни настървява:

Отвърнахме й с песен, както ни бяха учили:

Всяка от жриците почна да удря своя тимпан и шумът се усилваше постепенно, докато накрая стана почти непоносим. Треперехме и стенехме. Зъл враг за нас бе това мъжко същество там, отвъд — едва го забелязвахме, но затова пък толкова по-силно го чувствувахме, толкова по-силно долавяхме миризмата му. Лесно бе да го мразиш, защото беше престъпник. Лесно бе да добиеш желание да убиваш, защото цялата тая нощ беше изпълнена със заплахата от мъжа.

Винаги съм тичала бързо и съм била издръжлива на бягане. Колкото и изнемощяла да бях сега, самата мисъл, че ще преследвам оня тип и че ще излея върху него мъстта на целия си пол, ме накара да се почувствувам силна като никога.

За последен път ни насъска върховната жрица:

И докато ние припявахме още веднъж рефрена си, жриците пуснаха мъжа. Само един път за бягство имаше той. Не искаше ли да попадне в ръцете на „дебнещите“, на мъжете — змейове или на стражите, трябваше да тича към поляната на боговете. Ако сбъркаше пътя, ако паднеше, ако силите му не достигнеха или пък се забавеше, щеше да бъде наша жертва. Какво ли щеше да стане тогава?