Арнолт Бронен - Езоп

— Ах! — закрещяха повечето девойки и, струва ми се, заедно с всички крещях и аз, защото нямах вече ни разум, ни воля. — Мила краво, мило, мило животно, нека останем живи! Живот! Пощади нашия сладък живот!

— Малки дечица, малки женички, елате насам, елате към мен! Която ме докосне, ще стане като мен!

Заедно с останалите се запровирах нататък и аз. Само едно чувство изпитвах: страх. Само едно нещо търсех: закрила. Не, виждах вече посестримите си и внезапно се озовах пред нея, пред главната жрица; ала това не бе вече тя. Пред мене изпъкна с целия си ръст огромна, едра фигура, загърната в кожа; имаше глава на бик.

Не можах да извикам, защото нещо ме удари през гърлото и едва не ме задуши. Докато да си поема дъх, нечии ръце ме повлякоха, увиха ме в някаква животинска кожа; това беше вече почти спасение; мрак и странна глухота заобиколиха сетне лицето ми — някаква огромна маска се схлупи до раменете ми, някой почна да ме тегли нанякъде, аз теглех някого, бързо тръгнахме през гората и по-бавно сетне по склона. Водачът ми крачеше сигурно, трябваше само да вървя накъдето ме дърпаха.

Много ужасни нощи бях преживяла вече. Ала тая бе най-ужасната. Тичахме и почивахме, задъхвахме се и почивахме. А зад нас непрестанно ехтеше все онова ужасяващо съскане на мъжете — змейове, което като рояк от стършели проникваше и под глинените ни маски и караше косите ни да настръхват. Съскането се чуваше ту по-близо, ту по-отдалеч. Убодеше ли някое клонче телата ни, пищяхме от болка като обезумели, сякаш умирахме. Понякога ми се струваше, че чувам съскането до самите си уши. Ала винаги, когато мислех, че чудовищата зад мен са ме хванали вече, някакъв глас извикваше:

Змийо, ти варди зъбите си — Хера пази дъщерите си!

Тогава нашите преследвачи спираха и ние, поели отново дъх и завладени от нов страх, трескаво побягвахме нагоре по склона.

Никоя нощ не ми се е струвала по-дълга. Единствено страхът от смъртта ни караше да тичаме толкова продължително, да се катерим толкова нависоко. Колебливо почна да се надига плахият утринен сумрак. И тогава мъжете — змейове изостанаха назад. Заваляхме се, но продължихме да бягаме.

Сред огромните скали мракът отново се схлупи над нас. Ала дневната светлина се усилваше. Видях се заобиколена от някакви огромни фигури. Покрай мен тежко пристъпваха човешки тела с животински глави. Не можех да позная никоя от моите спътнички.

Намерихме убежище на една поляна, в някаква тясна котловина сред страхотните бездни. Танцувахме с маските на главите си, глухи звуци, прилични на мучене, се откъсваха от устата ни. Просто не проумявах как бях в състояние да се движа още. В края на поляната бяха струпани високи купища от клони и шума. Дотътрихме се до тях, падахме една връз друга и заспивахме, струва ми се, още докато падахме.

Целия ден непробудно сме спали; когато отворихме очи, беше вечер. Жриците дойдоха при нас и ни дадоха вино. Казаха ни:

— Три дни нямате право да ядете.

Всички бяхме все още с кравешките маски. Отначало смаяни се взирахме едни в други, сетне хладната вечер прошумоля под краката ни, виното се завъртя в очите ни: смеехме се и танцувахте. Падахме една връз друга. Чувствувах телата на девойките, без да виждам лицата им. А може би лицата ни не бяха вече същите и изобщо не подхождаха към телата ни? Бях съвсем подивяла. А и другите подивяха.

Нощта се спусна внезапно. Почнах да чувствувам страх от самата себе си. Задърпах маската, ала не можах да я смъкна. Като жилване от оса долетя откъм близката гора първото съскане на мъжете — змейове. То бързо прерасна в същински ураган от призраци, който сякаш носеше със свистене хиляди стрели от всички гори наоколо ни. Вкопчих се в една от девойките и произнесох на пресекулки:

— Не издържам повече. Предпочитам да ида отвъд, при мъжете — змейове.

Момичето стисна ръката ми.

— Аз също.

Запромъквахме се, тихо, за да се отдалечим от наплашената група. Препречи ни пътя една от жриците:

— Предупреждавам ви: отклони ли се някоя преждевременно от посвещението, убиват я „дебнещите“, скрити в храстите между вас и хората — змейове.

Побягнахме назад.

Чувала бях вече за „дебнещите“. Те бяха най-вече любопитни от околните градове и от Самос, които се промъкваха тайно на планината Керкет, за да слухтят, да гледат или дори да се доберат до нещо повече. Усетих приятен гъдел в гърдите си, тръпка пролази от горе на долу по гърба ми при спомена за всичко, което ми бяха разказвали: уловеше ли някой вакханка, тя беше длъжна да му се подчинява; тогава той имаше право да изпита от нея най-голямата наслада, съществуваща на земята.