Чак сега престолонаследникът бе отново в състояние да разсъждава. Даде знак на военачалниците: те прибраха извадените си саби. Сетне погледна Езоп. И тогава се усмихна:
— Изглежда, че винаги, когато изпаднеш в беда, ти идват на ум приказки. Може би ще ти хрумне нещо и сега?
На Езоп хрумна нещо.
Изправи се бавно, очевидно не съзнаваше вече къде и пред кого се намира; заговори така, сякаш бе пред тълпа, а не пред царски син:
Живял някога един човек; толкова беден бил, че трябвало да лови скакалци, за да утолява с тях глада си. Веднъж недогледал и вместо скакалец уловил един от щурците, чието цвърчене е толкова приятно за ухото. Поискал да го убие. Тогава щурецът му казал: „Не ме убивай, защото нищо не ще спечелиш от това. Аз не нападам нито клонките на дърветата, нито житните класове, а като свиря с краката и крилата си, радвам душата на пътника с хубавите си песни. В мен не ще намериш нищо, освен гласа ми.“ Тогава човекът пуснал щуреца на свобода.
Крез бе удивен. Като всички лидийци той страстно обичаше приказките и легендите. Към удивлението му се прибави симпатия. Колкото повече гледаше човека пред себе си, толкова по-силно чувствуваше някакво вътрешно сродство с него. И той не беше елин, и той произхождаше от една по-дива и по-сурова страна. Крез стана благ и щедър:
— Подарявам ти живота! Свободен си. Пожелай си нещо. Ще го изпълня.
Езоп каза:
— Бъди милостив към самосци!
Бързо, навярно, за да не успее никой да го посъветва противното, Крез отговори:
— Тъй да бъде!
И се заизкачва по мостчето към кораба.
Трогнати и покъртени, самосци дълго му махаха за сбогом.
Езоп навярно очакваше, че ще го чествуват. Ала се беше измамил. В Самос все още имаше по-умни люде. Казвахме го, където можехме — за съжаление не можехме да го кажем публично; казвахме, че Алиат или Крез ще се върнат пак. Пък и времената бяха много смутни; затова по-сигурно беше да се намираш под закрилата на могъщия, отколкото сам да бъдеш принуден да закриляш един мръсен роб. Нелогично би било, казвах аз, да благодариш за свободата си на един роб.
Винаги съм смятал Езоп за опак човек. С такъв можеш да се оправиш само като постъпваш и ти като него. Понеже моето мнение както винаги се схожда с мнението на мнозинството, може да се очаква, че много скоро земята на Самос ще почне да пари под краката на тоя тип и той ще предпочете другаде да „освобождава“ глупци.
Надявам се, че и твоето мнение е мнението на мнозинството, затова свършвам: аз съм доволен; бъди доволен и ти!
Трети разказ
Това са тайни записки на хетерата Родопис, по-късно наложница на фараон Амазис II Египетски през времето от петдесет и втората до петдесет и петата Олимпиада.
Атинският цар Ерехтей имал дъщеря; тя се казвала Орития и била чудно красива. Един ден Ерехтей й заповядал да облече празничните си дрехи, а сетне я изпратил като хоефора 65 65 Хоефора — молителка.
на Акропола, за да участвува в жертвоприношението в чест на Атина Палада. Тогава я видял Борей, богът на ветровете, влюбил се в нея и я откраднал толкова тайно, че не го забелязали нито зрителите на свещената процесия, нито пазачите на момичето. Отнесъл я в Тракия и там я направил своя жена. От нея се родили синовете му Зетос и Калаис. Поради своето геройство те отплували заедно с полубоговете на кораба „Арго“ до Колхида, за да донесат от там златното руно.
Този разказ на Акузилай беше един от първите, които прочетох, и ме развълнува още преди да подозирам дори каква съдба ме очаква.
А аз, която мечтах за царе и богове, почнах живота си с един роб; и, изглежда, ще трябва да го завърша пак с роб, тъй като и самата аз — родена свободна сред един народ, лишен от свобода — станах робиня.
Тъкмо бях навършила дванадесет години, когато Езоп за пръв път се опита да ме целуне. Ако беше направил опит да го стори в Аморион, в имението на баща ми, щяха да го пребият от бой. По големина нашето имение беше колкото целия Самос, може би в Гърция биха наричали баща ми базилевс 66 66 Базилевс — цар.
. Как можеше да желае да ме целува Езоп, тъкмо той, едничкият, който знаеше, че не бях като него, че не бях робиня по рождение!
Забелязах, че мъжете почват да ме заглеждат. Като робиня не се ползувах с голяма закрила. И все пак случваше се така: всеки, който направеше опит да ме докосне или прегърне тихомълком в тъмното, скоро след това се явяваше със синини на очите или пък със зачервен нос. Някакъв тайнствен отмъстител бдеше над младостта ми.
Читать дальше