Арнолт Бронен - Езоп

Силно тупти сърцето ми. Нещастие преследва всекиго, който издаде макар и само думичка от тайните на оная нощ. И понеже пиша сега за това, чувствувам надвисналото нещастие. Как мога все пак да пиша, щом като писането носи нещастие? Или е по-добре да вярвам на думите, които ми бе казал на времето Езоп: че писането е по-силно от нещастието?

В ушите ми звучат страшните проклятия на жриците. Звучи и благославящият глас на Езоп. И докато над главата ми витаят благословията и проклятието, аз пиша.

Мъжът едва бе потънал сред мрака на гората, когато жриците, застанали между него и нас, отстъпиха встрани. Втурнахме се. Тичахме като хрътки, подгонили дивеч. Сега вече бяхме без маски, само кожите обвиваха още телата ни. Тъй тичахме по-бързо. Вечерният въздух беше като леко вино. Опиваше ни, окриляше ни. Тичахме сякаш под самото небе и само смътно долавяхме, че нейде там, в бездната под нас, трябва да се намира земята, островът сред морето, което трябва да бе там, дето свършваха звездите.

Вече не чувах дали и останалите девойки тичаха. Бях ги изпреварила много. Мъжът пред мен стъпваше леко. Изглежда, че от доста време бях съвсем близо до него, защото подушвах с ноздри дирята. Сетне, прекосявайки една поляна, зърнах сянката му. Начинът, по който той тичаше, движенията, с които прескачаше камъни и шубраци — всичко това бях виждала вече някога.

Тичах леко, слаб ветрец лъхаше насреща ми. Мъжът пред мен още не беше чул стъпките на никоя от нас — това личеше по бягането му. Тичаше уверено, безгрижно, сякаш не го гонеха. Отправи се към някакъв ручей. Почвата стана по-трудно проходима, поддаваше, пропадаше под тежестта му. Аз бях по-леката. Той бе принуден с усилие да извлича крак след крак.

Затаила дъх, аз се носех безшумно по влажната трева. Още няколко скока и той беше в ръцете ми. В гърлото ми вече напираше страхотният вик, с който щях да призова другарките си. Шеметно ме прониза някакво чувство на ужас, което ме тласкаше към убийство и беше по-силно от всяка жажда за убийство. Хвърлих се, стисках, душих…

Той бе Езоп.

Свряхме се до една скала, полуприкрити зад храстите. Запитах го да не би да е бил затворен, да не би да са го осъдили на смърт? Не, той се явил доброволно; това се допускаше, стига да предложиш откуп. Беше рискувал живота си, защото всяка друга, освен мен би го раздрала и разкъсала на парчета. Но рискувал съзнателно. Каза ми: ако тази нощ ме вземел някой друг, това щяло да означава край на живота му.

Хубаво бе да зная, че е близо до мен; та нали той беше мой роб, мое пособие, моя собственост?

Към полунощ се озовахме на свещената поляна. Там бяха приготвени високи легла от струпана шума и бръшлянови клонки. На една скала над тях се намираше малкият храм на Дионис. Нисък, мъждив огън блещукаше там — огън, който не осветяваше нищо, а само правеше сенките още по-големи, още по-призрачни, още по-страшни. Долу, откъм гората, през цялата нощ не секна глухото, вълнуващо и само по себе си развълнувано думкане на тимпаните.

Промъквайки се между многобройните стражи, мъжете вече се приближаваха към нас, на поляната. Скоро оттук и там почнаха да се чуват нежни възклицания. Девойки приветствуваха своите избраници. Тихият, радостен шепот прерастваше във възбудени звуци. Вопли се носеха като лъх над потните тела, които едва се открояваха в мрака.

Изведнъж — надвиснали над самата мен — зърнах жреческите одежди. Изнурена до крайност, бях се унесла за малко. Чувството, че Езоп е наблизо, ми бе вдъхнало спокойствие и сигурност. Сега отново ме овладя страх, отпадналост. Кожената маска на силен, върху чиито сковани черти беше изписана похотливост, парализира крайниците ми.

Човекът приклекна до мен, притегли ме грубо нагоре, към себе си. Не можех да се браня и все пак се бранех. Паднах силно назад, потънах почти цяла сред листата и клонките. Ала при падането си бях повлякла надолу и него; болезнено прозвуча гласът му до самото ми ухо:

— Богът те иска! Богът те иска чрез мен!

Изкрещях:

— Ти не си бог!

Мъжът стисна гърлото ми.

— Аз съм негов жрец!

Задъхвах се:

— Не си жрец! Ти си Харакс!

Изкрещях го — не знаех и все пак знаех, че е така. По тръпката, която го прониза, по яростта му почувствувах, че беше той. Бе тежък, лежеше отгоре ми с цялата си тежест. Клонки и листа бяха напълнили устата ми, някакъв ужасен страх ме зашеметяваше. Тежки вълни ме обливаха — струваше ми се ту че съществувам, ту че не съществувам.

Сетне чух силни юмручни удари върху маската — удари, които проникваха чак до черепните кости. Натискът върху мен отслабна. Завладяна от слабост, която ме караше да изпитвам шеметното чувство на някакво падане в безкрайността, аз чувах пъшкането, борбата, водена до самата мен. Не виждах нищо, но чувах, сякаш цялото ми тяло се беше превърнало в слух: някой отдръпна от мен жреческите одежди, завлече ги до окрайнината на гората. Откъм маската долетя стенание на човек, който вече бе изгубил сетни сили.