Арнолт Бронен - Езоп

И така, в случая късметът на Езоп проработи. Но какво щеше да стане после, с медовината? Нищо не стана. Когато му предложих, селянинът най-спокойно пи пръв. Същото се повтори и с рибата. Нагълта се с риба като делфин и не продума нито думичка, докато аз негодувах и крещях, и заповядвах да бичуват готвача на голо.

Сега вече идваше ред на последното изпитание със сладкиша и тук беше заложено всичко.

Селянинът се нахвърли върху сладкиша и почна да отхапва парчета колкото тухли. Развиках се да дойде готвачът:

— В сладкиша няма мед, липсват подправки, има вкус на оцет!

Готвачът се защищаваше, аз все по-силно му крясках. Готвачът се разплака: за подправките сигурно бил виновен самият той, но ако сладкишът бил препечен, това не било негова вина; домакинята го била държала на огъня повече, отколкото трябва.

Бързо прошепнах на жена си:

— Преструвай се хубаво!

А след това ревнах с цяло гърло:

— Щом сладкишът е бил прегорен така от съпругата ми, тогава и тя трябва да изкупи вината си със същото. Ще я изгоря жива, точно тъй, както тя е изгорила сладкиша!

А на Езоп викнах:

— Върви, донеси съчки и ми стъкни огън тук, посред стаята!

Езоп се разбърза, и то доста усърдно; скоро огънят запращя. Сетне повиках съпругата си и се престорих, че се готвя да я блъсна в пламъците. Нетърпеливо поглеждах към моя селянин; очаквах всеки миг да скочи и да се опита да попречи на изгарянето, с което привидно заплашвах заради изгорения сладкиш.

Селянинът навярно се беше досетил, че той е причината за моя гняв. Гласно обаче каза:

— Господарю на този дом, ако ще съдиш и наказваш онази там, почакай още съвсем малко. Аз ей сега ще отида до нивата и ще доведа жена си, че да ги изгорим двете заедно!

Казах на Езоп:

— Наистина това е обикновен човек. Ти победи. Можеш да се чувствуваш доволен.

Известно време нямах грижи с Езоп. Служеше ми вярно и умно. Тъй настъпи отново лято и пак пожелах да ида в банята. Изпратих Езоп:

— Върви и виж да не би да има много хора. Ако са малко, ще отида да се изкъпя.

Езоп се втурнал към банята и минал тичешком покрай стражника. Той го знаеше като мой роб и му се сторило подозрително, дето тича. Спрял го.

— Накъде си се завтекъл така?

Езоп най-чистосърдечно го погледнал:

— Не зная.

Стражникът помислил, че Езоп иска да се подиграе с него, затова го закарал в ареста. Когато го отвеждали вече, Езоп казал с укор:

— Стратего, нима не ти отговорих истината? Можех ли да знам, че съм се завтекъл към ареста?

Нямало що — разсмял се стражникът и пуснал момъка да си върви.

Та така, Езоп се върна при мен с доста голямо закъснение и ми докладва:

— В банята има само един човек.

Казах:

— Великолепен случай! Взимай банските принадлежности и тръгвай заедно с мен!

Обаче когато пристигнахме в банята, останах учуден — тя бе препълнена с хора. Скарах се на Езоп:

— Как можеш да ми разправяш, че в банята имало само един човек?

А той ми посочи един голям камък до входа:

— Този камък беше насред пътя и всички се препъваха и си разраняваха краката в него. Никому дори на ум не идваше да го премести. Само един дойде и претърколи камъка встрани, за да не се удря в него никой; чак след това влезе в банята. Той ми се видя единственият човек сред всички, които бяха дошли на баня. Ето защо аз ти казах истината.

И беше прав.

От яд ли, или пък от студената вода, удари ме в стомаха. Трябваше да стана от масата и да тичам в клозета. С пешкир в едната ръка и с ведро вода в другата, Езоп стоеше край мен да ми помага. Запитах го:

— Можеш ли да ми кажеш, защо винаги поглеждаме тъй накриво изпражненията си?

— За това е виновен единствено оня царски син — отвърна ми незабавно Езоп.

— Какъв царски син? — запитах аз изненадан.

И тогава Езоп ми разказа една приказка.

В древни времена имало един царски син, който не правел нищо друго — само ядял много и ядял хубаво; поради това трябвало и да ходи често в клозета и да стои дълго там. Веднъж, като се напъвал в захлас, по погрешка изхвърлил и сърцето си. Оттогава насам хората винаги поглеждат подозрително изпражненията си, защото все се страхуват, че в тях може да са и сърцата им. Но ти няма какво да се страхуваш, защото нямаш сърце.

Значи и това още — нямал съм сърце!

Докато да успея да отговоря, вън се вдигна голяма весела глъчка. Учениците ми бяха дошли и искаха да продължат диспута с мен. Наредих да поднесат вино и от яд пих повече, отколкото можех да нося. Станах свадлив и почнах да ги поучавам, като че ли бях в аудиторията, а не на приятелска трапеза. Езоп се опита да ме усмири. Но с това само наля масло в огъня. Тогава той пристъпи напред и разказа друга една приказка: