Арнолт Бронен - Езоп

Запитах:

— Намери ли твоя обикновен човек?

Езоп кимна утвърдително:

— Чака вън пред портата.

Яденето беше готово, така че наредих да въведат веднага човека и го поканих да седне между приятелите ми. Най-напред му донесох да изпие чаша с медовина. Той почна да скромничи:

— О, не, домакине. Най-напред ще пиеш ти, после — приятелите ти и едва тогава аз.

Кимнах многозначително на Езоп: това беше първото нарушение на условията.

Човекът обичаше да си похапва. Изяде най-напред езиците — на което съвсем не исках да му преча, — сетне наредих да поднесат риба. Той се нахвърли юнашки и върху нея; обаче самият аз много обичам риба. Затова дръпнах блюдото към себе си и изревах:

— Това ястие не може да се яде! В него няма нито подправки, нито зехтин, липсва и бульонът от рибата! Готвачът трябва да бъде наказан!

Гостът ми лакомо посегна към блюдото и почна да ме увещава:

— Но не, домакине, готвачът ти е добър, яденето е превъзходно!

Кимнах пак на Езоп: това беше второто нарушение.

Накрая имаше и прекрасен сусамов сладкиш. Опитах го, изкривих уста:

— Викнете веднага пекаря! В сладкиша няма нито мед, нито стафиди!

И оставих настрана таблата със сладкиша.

Гостът погледна с копнеж сладкиша, от който се разнасяше приятна миризма, и с упрек ми каза:

— Домакине, сладкишът е хубав, нищичко не му липсва. Не си прав да кориш робите си!

Тогава ударих по масата и рекох:

— Този беше третият път, Езоп, когато твоят обикновен човек си тикна носа в неща, дето не му влизат в работата.

— Загубих — виновно призна Езоп. — Отивам в кухнята, за да си получа боя.

Гостът, който нищичко не разбра от цялата работа, веднага офейка. Но на мен пак ми дожаля за моя роб. Казах:

— Езоп, давам ти още една, последна възможност. Ако и сега не ми доведеш обикновения си човек, ще наредя да те вържат и ще ти счупя кокалите!

Отново зачакахме — шегувахме се и гадаехме. На моите приятели се искаше Езоп да не намери такъв човек, та да си получи най-сетне боя; а пък аз вътрешно желаех да му спестя този бой.

В това време Езоп ходил чак извън града, защото се надявал, че там по-лесно ще намери своя обикновен човек. И ето че насреща му се задал някакъв селяк, който водел магаре с тежък товар дърва на гърба и му говорел:

— Хайде, побързай, чичовото, че да си стигнем по-скоро в града. Там ще си продадем дръвцата за дванайсет оболчета. Две от тях са за теб, за сенце и за ечемичец, две са за мене — да си похапна и да си пийна; осем ще си спестим, та да си имаме нещичко, когато дойдат хали и студове.

Щом чул това, Езоп пристъпил към него:

— Здравей, дядко!

— Здравей и ти — отвърнал му селянинът.

— Колко струват дървата ти? — заинтересувал се Езоп.

— Дванайсет обола — отговорил онзи.

Езоп го запитал:

— Познаваш ли философа Ксант?

— Не, синко — рекъл селянинът.

— А защо не? — запитал Езоп.

Селянинът казал:

— Защото съм селянин и не разбирам нищо от тия работи.

Тогава Езоп рекъл:

— Аз съм робът на тоя Ксант.

— Не съм те питал свободен ли си, роб ли си — рекъл селянинът. — Пък и то ми е все едно.

Езоп си помислил: „Ето го моя човек“, а на селянина казал:

— Дядка, купувам дървата ти. Отведи магаренцето си до дома на Ксант!

Селянинът отвърнал:

— Та аз не зная къде е домът му!

Езоп му обяснил:

— Тръгвай с мен и веднага ще узнаеш.

И тъй, Езоп пристигнал със селянина пред моя дом. Прибрал дървата, платил ги, завел магаренцето в двора, а селянина — при мен.

Запитах го:

— Кой е този?

Той каза:

— Един обикновен човек.

Разбрах, че тоя път ще се наложи да прибягна към по-ефикасни средства. Дръпнах жена си настрана и я запитах:

— Нали и ти искаш Езоп да получи един хубав урок?

Очите й светнаха:

— Всеки ден се моля на боговете за това.

Тогава й дадох нарежданията си: да върши всичко, каквото й кажа, и да не се учудва на нищо; само така щяхме да изтръгнем селянина от тъпоумието му.

Най-напред тя трябваше да се приближи до него с един леген вода, като че ли се готви да му измие краката; той, разбира се, щеше да разбере, че тя е домакинята и щеше да отклони незаслужената чест; а пък Езоп щеше да си получи боя, точно както и тя желаеше.

Съпругата ми склони, дойде с леген вода и приклекна пред селянина. Той разбра, че тя е домакинята и знаеше, че не съществува обичай тя да мие краката на госта. „Но какво ми влиза в работата — помисли си той, — Ксант е философ, може за философите това да е редно.“ И протегна мръсните си крака на съпругата ми, която вътрешно кипеше от възмущение.