— Няма да клечиш още дълго на свещена земя! — изджавка той и се опита да ме издърпа навън.
Но аз съм тежичък, а освен това се вкопчих и за краката на богинята.
— Изтеглете го! — ревна задъхано той на робите.
Обаче и робите обичат и почитат свято Деметра. Те страхливо отстъпиха назад и ни оставиха двамата сами.
— Чуваш ли тътнежа на гръмотевиците? — глухо запитах аз, макар да не чувах никакъв гръмотевичен тътнеж, а прохладната есенна нощ бе необичайно тиха и приятна.
Сега вече нищо не можеше да задържи робите, те побягнаха с писъци към сградата на имението.
Последва тягостен разпит пред цялата шайка на Сафо и Алкей: какво съм бил правил с детето. Уверявах ги, че изобщо не познавам въпросното дете, а и детето, събудено грубо от своя невинен сън, ги увери в същото; Странното обаче бе, че това обвинение срещу мен се превърна в дуел между двамата обвинители. На човек почти му идеше да се усъмни, че както благородната Сафо, тъй и аристократичният й брат са хлътнали до уши по тая фригийска девойка. Всеки от тях обвиняваше другия в прелъстителство и блудство.
Докато те се караха, Алкей изпи огромни количества самоско вино. Глъчката, която ту се усилваше, ту позатихваше, но не преставаше, събуди вдъхновението му. Отначало той само си тананикаше, сетне грабна китарата. Над него — тъй като все още седяхме на ниските столчета в перистилона — се издигаше обичаната от всички звезда Сириус. Той махна с ръка към нея и подхвана сред глъчката своята песен:
Тук подирих закрила — накрай света чак,
чист живот заживях като беден селяк,
но със радост бих чул виковете, със които се свиква съвета.
В него мойте деди първенци са били,
в него моя баща — посред граждани зли
бил почитан, един сред мнозина, в Лезбос, моята скъпа родина.
Но прокуден съм аз… На далечния бряг
заживях без другар, като зъл върколак,
на беглеца понесъл позора. Със могъщите как да се боря?
И накрай при блажените, в залива тих,
в таз светиня аз, нова родина открих
и откакто съм стъпил във нея, люти болки забравих. И пея…
С дълги пеплоси тук, покрай мене, стоят хубавици от Самос;
набожно ехтят в необятни простори небесни най-тържествени празнични песни.
Огледа се сияещ наоколо си. Караницата беше стихнала. Пред помътения взор на певеца шеметно се въртяха несъществуващи танцьорки. Сафо му размеси ново вино, Родопис, изглежда, беше забравена. За Езоп не стана и дума. Аз обаче съзирах пламналите очи на младежа, които блещукаха като звезди от таванското прозорче над нас.
Големият финал настъпи след няколко луни — през зимата не ми се беше удало вече да се добера до стопанството на Ядмон, нито пък да науча нещо оттам.
Великолепен свещен кораб 52 52 Свещен кораб — за такъв се смятал всеки кораб, пренасящ пратеници или парламентьори, натоварени с държавни дела.
пристигна в пристанището на Самос и докара пратеници на Питак. Геоморите си отдъхнаха. Питак обявяваше амнистия за всички изгнаници. И сега всички тия избягали военачалници и евпатридски дами тържествено се събраха; И искрено — доколкото това бе възможно — всички положиха нова клетва за вярност към новия господар.
Три седмици изтекоха в непрекъснато вълнение. Сетне пристигнаха две флотилии от по дванадесет триери. Гордо, с вирнати глави, се качиха избягалите на техните бордове, за да се върнат по домовете си. Като ги гледаше, човек би помислил: не Питак ги е амнистирал, а те са амнистирали Питак.
Надявах се да видя Родопис в свитата на Сафо и да мога да запитам за Езоп, надявах се напразно. И Харакс не бе между заминаващите. Дали не беше останал на Самос заради Родопис? Дирих го тайно в дома му; дирих напразно. Наистина сега вече с положителност знаех, че Харакс е самоският предател, за какъвто отдавна го подозирах; но за Езоп и Родопис не знаех нищо. Известна следа — още не смея да я смятам за такава — би могло да представлява само това: от разговора на двама моряци в една пристанищна кръчма един мой ученик успял да долови следното изречение: „Онзи иска да посети своята Родопис в Египет.“ Кой беше „онзи“? Харакс или Езоп?
Ще бъдеш доволен от мен, защото с абсолютна положителност мога да ти съобщя, че Езоп живее: чрез мен и от мен. Животът му протича, тъй да се каже, под моите майчински грижи, точно както е необходимо за всеки човек. Спомням си при това за беседата относно живота и произхода на човека, която нашият приятел, твоят ученик Анаксимандър, изнесе наскоро в моята школа. Първоначално човекът произлязъл от други живи същества, подобни на животните, учи Анаксимандар. Това личи от следното, другите живи същества започват много скоро сами да осигуряват прехраната си; единствен човекът се нуждае от продължителни майчински грижи. А ако винаги при рождението си е бил такъв, какъвто е сега, не би могъл да оцелее. Сигурно, казва Анаксимандър, първоначално човекът е приличал на рибата, защото тя се поражда от водата и земята при затопляне. Тъй хората достигнали своето развитие, изхранвани в коремите на риби, също като акулите и едва когато добили способността да се грижат сами за себе си, се измъкнали от рибите и излезли на сушата. На тая суша излезе сега и Езоп, и то по следния начин:
Читать дальше