Арнолт Бронен - Езоп

Сега тя долови шума в дневната стая, отстъпи крачка назад към средата на таламоса, надзърна към нас, позна братята си:

— Хубавите ми братя! Кого ми водите?

Говореше за мен, тъй като не ме познаваше. Но Алкей пристъпи между мене и нея, удари се по гърдите и издекламира:

Господарката се усмихна; тя почти непрекъснато се усмихваше, защото горната й устна бе малко по-къса; аз забелязах веднага, че всъщност това беше стара, добре заучена игра, с която и двамата бяха свикнали. Тя махна с ръка и една от робините дотърча и й поднесе китара. Сафо дръпна струните и запя:

Алкей се пръскаше от нетърпение. Виждаше жената в нейното светилище, а не биваше да прекрачи входа му. Тежките ухания на Индия изпращаха своя дъх откъм леглата. Впрочем любовникът едва ли би се свенил много пред нас. Ала майсторите чукаха вътре в надпревара. Затова той запя:

Сафо стана неспокойна. Моментът съвсем не бе подходящ за любовни сцени. Тя изтръгна от китарата няколко закачливи, игриви тонове. Робинята се засмя с характерните фригийски гърлени звуци. Господарката отвърна:

Алкей пристъпи няколко крачки към вратата, ала погледът на Сафо го спря. Ето защо той плесна с ръце, поиска също китара.

Никоя от робините не дойде. Тогава Антименид грабна от стената един инструмент и го подаде на брат си. Той зае важна поза и шеметно подхвана:

Тоя човек умееше да съчинява стихове! Но защо пееше тази песен? Сафо не беше Елена. Тя не отстъпи ни най-малко от тона, с който вече беше подхванала.

— Хей, пазачо на вратите! — викна подигравателно тя на героя, тъй като сега, пристъпил още по-близо и зяпнал ревниво, той се беше хванал за рамката на вратата.

Всички ние се изсмяхме високо, особено на глупавото изражение на Алкей, който подозрително оглеждаше дали наистина краката му са неговите.

Ала в този миг тримата майстори, дръзко накривили фригийските шапки над левите си уши, минаха ухилени през вратата и си отидоха. Алкей видя това, разбра, че пътят му е свободен, махна ни с ръка да изчезваме. Тримата бавно станаха, аз пристъпих към тях — нямах намерение да се разбързвам. Така можах да чуя още и насмешливата песен Сафо:

Прозвуча пак гърленият смях на робинята, сетне вратата шумно се затвори.

Трябваше да използувам времето, а то може би не бе много; защото казваха за тая господарка от Лезбос, че обичала дългите любовни стихове, но съвсем не била привърженица на продължителните любовни въздишки.

Ето защо побързах да се отделя незабелязано от тримата и безшумно се приближих към моята Родопарион, която все още усърдно рисуваше букви. Възхитих се от детето и завидях на Езоп. Но къде беше той? Надявах се, че още бе жив. И така, скрих се зад една от колоните, надзърнах оттам към робините, които предяха, и сетне полугласно запитах за него.

Девойката не отговори. Тогава й казах, че знам всичко. И че ако има доверие в мен — а би трябвало да ми има доверие, — може би ще мога да помогна и на двама им.

Едва сега забелязах по лицето на момичето, че ме слуша. Затова продължих упорито да настоявам. Най-сетне се чу отговор — тихо, сякаш тя говореше на себе си: