Арнолт Бронен - Езоп

На мен стихотворението не ми се стори много умно, а на самосците се видя не дотам поетично. Така че нямаше много възторг и одобрение и Алкей си отиде озлобен. Но гневът му не трая много дълго и за това си има следните причини.

Меланхрос и Мирсил бяха притежавали свои собствени кораби и открай време лезбоската търговия не беше печелила толкова от внос и износ, колкото от транзит; ето защо онези двама тирани не бяха проявили никакъв интерес към земевладелските имоти на евпатридите. Инак стоеше обаче въпросът с мелничарството. Ако искаше мелниците му да мелят, Питак трябваше да се заинтересува и от лезбоското селско стопанство. Митилените веднага надушиха това и бързо съчиниха песничка. Чухме и нея да пеят тук:

Това вече сочеше за новия курс. Досега раздробяването и рационалното стопанисване на големите имения не беше напреднало много; Тлъстите черноземни ниви, плодородните маслинени плантации бяха занемарени. Всеки твърдеше, че бил чул за някакви нови преговори. Постоянно се носеше слух, че Питак щял да повика избягалите аристократи да се завърнат в родината си.

И така, един ден на вратата на моя скромен дом се похлопа и когато отворих, вън, с блестящи доспехи и с не по-малко сияещо лице, стоеше огромният Алкей. Помоли ме настоятелно за един разговор. Нямах нито време, нито свободно помещение за интимни разговори. Той пък от своя страна не искаше да идва повторно на агората. Ето защо, като смири аристократичното си сърце, той тържествено ме покани в имението на Ядмон.

Всъщност не исках да приема поканата. Ала после се сетих за твоя интерес към оня момък, Езоп, за когото там може би пак щях да успея да чуя нещо. Затова накрая склоних да ида заедно с него до Ядмоновия чифлик в деня преди следното пълнолуние.

Чаках с моето послушно магаренце Йокс при Хермесовия побит камък до пазарището, когато четиримата евпатриди, яхнали своите жребци, се приближиха със звън. Отначало искаха да се престорят, че не ме забелязват — толкова дребен и жалък им се видях. Но те имаха нужда от мен. Ето защо огромният Алкей се приведе от високия си кон и с меден глас ме запита бих ли се съгласил да ми заемат един от техните жребци. Пътят бил дълъг и каменист, а било горещо.

Казах, че не умея да яздя. На гърба на кон човек трябва да язди. На гърба на магаре — може да размишлява.

И тъй, те се принудиха да ме вземат така, както бях, и изпроводени от смеха на самосците, ние петимата напуснахме старата част на града през западната му порта.

Едвам се намерихме сами сред полето, едвам полъхна по-свеж ветрец между пиниевите лесове и сиво сенчестите маслинови горички и ето че въоръжените конници ме заобиколиха; почнаха да ме увещават да не съм издавал нищо за техните речи и песни на агората. По онова време те всички били замаяни от Дионис, може би да ги бил омагьосал и някой от по-малките сатири. Във всеки случай за тях нищо не било по-чуждо от мисълта да кроят враждебни планове против великия Питак, когото искрено уважавали.

На мен обаче не ми се искаше да ги оставя да се отърват толкова евтино. Че нали си имах причини да стигна до стопанството на Ядмон. Замълчах многозначително и казах, че не бих могъл да обещая нищо. А като видях заплашителните им погледи, добавих, че едва ли има смисъл да прилагат каквото и да било насилие, защото съм оформил писмено изложението си за техните речи на площада и съм го дал на съхранение у един мой приятел.

Тъй се озовах отново в стопанството на Ядмон, този път като гост. Тъй видях великолепния дом на Ядмон, този път като високопоставена личност. Гордо минахме покрай десетте огромни кучета, които се дърпаха на синджирите си и ръмжаха. Вратарят пъргаво разтвори тежките двукрили врати, смирено поздрави и мен.

Преминахме през дългия, тесен коридор на мъжкото отделение, видяхме от двете страни залите, предназначени за празненства, и трапезарията с тридесетте легла, над които още се издигаха винени пари. Най-сетне излязохме в перистила 47 47 Перистил — вътрешен двор на евпатридски дом, обикновено заобиколен с колонади. , дето цареше чудна прохлада.

Под колонадите се излежаваха Ядмон и тримата му сина. Старият се надигна бавно, не особено гостоприемно; личеше, че не бе много добре разположен към Лезбос. Ето защо съкратихме церемониите по здрависването, доколкото беше възможно — от моето родословие аз споменах само дядо си, — и помолихме за разрешение да минем през междинния коридор към женското отделение.