Арнолт Бронен - Езоп

Тиранията — тъй говореше тоя младеж — се пораждала като огромна и ужасна напаст вследствие на незаконността. А тя настъпвала тогава, когато всички граждани станели лоши. Там, дето целият народ изгубвал мярката за закон и право, надзорът преминавал в ръцете на един-единствен човек. Така че хората сами си били виновни, когато попаднели под насилието на тирани.

Моите момчета се разпалиха и подхванаха речи за всичко останало, освен за онова, по което се разискваше. Дори тогава, когато казваха нещо умно, то не съответствуваше на темата, поставена за тоя ден. Така например на трибуната излезе един — Хризип от самоската Елеатска школа — и почна да говори за първопричина и безкрайност и да привежда дълги и мъдри цитати от Анаксимандър:

— Съобразно всеобщата закономерност всички неща завършват пак там, отдето са произлезли. Защото именно при отмирането си нещата взаимно изкупват вината за своето пораждане — надживяното изкупва греха си чрез онова, което го е надживяло, а то от своя страна при отмирането си изкупва своята вина спрямо новото, възникнало по повелята на времената.

Тъй като самосците не разбраха нищо от думите на тоя Хризип и имаше опасност да се разотидат, пристъпих на трибуната аз и казах:

— Тук ние не разискваме нито за вината, нито за изкуплението, а за живота и смъртта. Защото, ако Самос поведе война, вие ще бъдете воюващият Самос. Ако Самос загине, вие ще бъдете загиващият Самос. Вие ще бъдете тия, които ще отплуват с огромните червени триери, за да се бият срещу Лезбос. Вашата кожа ще бъде надупчена, ако митиленските стрелци ви посрещнат със свистящата песен на стрелите и копията си. Няма спор, че смъртта за родината е нещо много славно и никой не би желал да бяга от нея. Ала преди суровата заповед стои благият разум — затова всеки, който проявява готовност да се подчини на решението, би следвало да има и право да заповядва на посъветвания.

Още докато говорех, към трибуната си проби път един човек и застана до мен; надвишаваше ме с цяла глава. Вдигнах поглед: беше Алкей. Заедно с него бяха дошли още трима разкошно облечени мъже — наглият внушителен Харакс, вятърничавият Ларих с неспокойния поглед и най-сетне един необикновено широкоплещест човек, който непрекъснато размахваше меча си и като паун излагаше на показ своите дрехи от разкошен, лъскав плат с преливащи тонове, какъвто изобщо не сме виждали в Елада и по островите. Той бе Антименид, военачалникът от Вавилон.

Алкей носеше в ръката си голям сребрист бокал. Размахваше го във въздуха, а от устните му, презрително издадени сред великолепната брада, лъхаше миризмата на едно от най-силните самоски вина. При това той ревеше: Пий до забрава! Обръщай до дъно стакана! Пукна Мирсил тирана!

Това бяха думи, които тъкмо допадаха на нашите самосци. Те почнаха да плюят и закрещяха:

— Катане! Катане! 40 40 Пукнал е! Пукнал е! (гр.).

А техните крясъци бяха вече знак за останалите трима да застанат редом със своя герой. И четиримата веднага започнаха да тактуват и да пеят с грубите си мъжки гърла по-скоро силно, отколкото хубаво:

Тълпата на пазарището забуча като ураган, късаха от хитоните си парцали, плачеха и се смееха. Алкей бе застанал в позата на Арес 42 42 Арес — древногръцки бог на войната, син на Хера и Зевс. и част от неговия блясък струеше дори върху по-дребните трима мъже край него. Ако бе истински воин, този Алкей би могъл сега да поведе след себе си тълпата и тозчас да се качи с нея на корабите, за да потегли към Лезбос.