Арнолт Бронен - Езоп

— Често ми го казваш, Родопис, Родопарион; ала от това то няма да стане по-вярно. Никой не е роб по рождение. Дори Агатоп, най-презреният и най-глупавият измежду робите тук, не е по-глупав от Ядмон. И него злата съдба е направила роб; през време на едно пътешествие морски разбойници пленили баща му и го продали в робство.

— Баща му е трябвало да умре в боя; тогава нямаше да има роб Агатоп.

— Тогава изобщо нямаше да има Агатоп.

— А то нямаше ли да бъде по-добре?

— Винаги е по-добре да живееш, отколкото да не живееш, защото живееш ли, можеш да направиш живота по-добър; не живееш ли, нищичко не можеш да направиш от живота.

— Не знам какво е да не живееш. Но ако нямах надежда, че пак ще бъда свободна, бих предпочела да умра още сега.

— Именно. Ти имаш надежда. А кой ли я няма?

— Нима и ти я имаш?

Тя го погледна с разширени очи. Очевидно никога не й беше хрумвало, че между тях двамата би могло да има нещо общо и в най-съкровените им помисли.

Сега той беше пристъпил още по-близо до нея, вътре в самата стая. И двамата сякаш бяха забравили, че вършат нещо непозволено и че рискуват най-малко да бъдат бити с камшик до безсъзнание.

— Цял съм изпълнен с надежда — каза той. — Нищичко друго няма в душата ми освен надежда. Надежда за теб. Надежда за всички нас. И надежда за мен.

Видях, че от него се излъчваше някакво сияние, сякаш наблизо витаеше бог.

Девойката съзираше в тоя миг само сиянието, а не жалкото, неугледно, дрипаво същество, обляно от него. Тя стана и в нея можеше да се долови онази ломителна тръпка, която Афродита изпраща в ставите.

Ала в очите на момъка имаше нещо заплашващо, нещо безумно, стремително. Той идваше от родината на Дионис. Ей сега щеше да грабне в обятията си девойката, ей сега щеше да се понесе като опиянен Бакхус Якхус през ливадите с нея, освободената, окрилената.

В този миг се зададе старата овчарка. Аз взех един камък и го хвърлих в стаята. Двамата се стреснаха сред опиянението си, той мигом изскочи пред вратата. Овчарката тъкмо свиваше покрай къщата.

— Защо не си отнесъл водата?

Той вдигна мълком двете ведра и последва старицата в кухнята.

Момичето се ослуша, поогледа се, излезе няколко крачки пред къщата, сетне се върна, затърси малкия камък, който бях хвърлил. Като не го намери, седна пак пред своята дъска за писане и продължи да рисува буквите.

Момъкът се зададе пак, сега вече без ведрата; вървеше бавно и внимателно се оглеждаше. Родопис чу стъпките му, ала не вдигна глава. Само промълви:

— Знаеш колко предпазливи трябва да бъдем. Ако ни хванат, никога вече няма да можем да се виждаме.

— Може би ти тъкмо това искаш, малка господарке.

— Искам едно — да ме обичаш. Ти ме спаси, значи, трябва и да ме обичаш. А нали и без друго ми принадлежиш? То е нещо, което никой не може да изличи, докато сме живи. Аз нямам никого, освен тебе.

— Много причини са това, Розолика. Ала за главната причина не ти се иска да чуеш.

— Не искам да чувам. Че нали знам, Сафо се стреми да ме унизи. Да ме смаже. Да ме остави завинаги на дъното. Тя съчинява стихове, аз ги преписвам. Тя твори, аз подражавам. Тъй тя е свободна. Тъй аз не съм свободна.

— Свободна и несвободна — зная какво е това: но „да съчиняваш стихове“… та то значи да редиш думите така, както ги е редил Архилох.

— Архилох? Да, тя споменава за него, но го мрази, макар че отдавна е мъртъв.

— Значи, и тя като него възпява слънчевите затъмнения? Морето? Делфините?

— Не. Онова, което измисли и тя снощи, бе за луната; а сега аз трябва да го напиша.

— Прочети, каквото си написала.

— Значи, вчера Алкей не дойде?

— Нали ти казвам, ще дойде днес.

— А когато идва, съчинява ли стихове и той?

— Алкей пее своите песни с китара. Той е едър, силен мъж, с руси къдрици и буйна руса брада. Двама роби има: единият — за косата, другият — за брадата. Но тя харесва това.

— Не искам да знам какво харесва тя. Кажи ми какво съчинява той.

— Тя съчинява песни за него, той — за нея.

— Само любовни стихове ли?

— Най-вече. А другите аз не ги запомням.

— Родопарион, ти сигурно знаеш поне едно.

— Наистина не знам много. Едно от стихотворенията беше за неговия брат: