Арнолт Бронен - Езоп

— Но ти трябва да си вървиш, сърце мое. Никога не сме говорили толкова дълго време.

Той не я чу. Стоеше замислен. Сякаш повтаряше на ум стиховете, сетне, без да я поглежда, рече:

— Трябваше да ми кажеш тия стихове по-рано.

Тя настоя:

— Трябва да си вървиш!

Той все още не я чуваше. Разсъждаваше гласно:

— В такъв случай Антименид трябва да е тук. В такъв случай тия писма не се разменят между братята, както мислехме ние. В такъв случай ония, които си пишат, са повече хора и се отнася за нещо повече. О, горко ми! Трябва да се науча да чета!

Тя настоя още по-твърдо:

— Трябва не да четеш, а да си вървиш.

При тия думи тя леко го погали. И през тялото му сякаш премина мълния. Той я сграбчи грубо, силно, стисна я за шията, за да не може да вика, хвърли се върху нея с цялата сила на жилавото си тяло, за да я целуне.

Ала и тя не бе слаба. Нейната девственост й даваше сили. Изви глава, за да не могат да я докоснат устните му. Сборичкаха се, масата се прекатури, съдинката с боя се строши на земята, боята се разля по сивата глина.

Откъм кухнята веднага се чу глъчка. Той е пусна, тя сподави вика си, той задъхано произнесе:

— Не бой се, аз ще остана; кажи, че аз съм виновен. Нищо не бива да ти сторят.

И едва сега тя затрепери с цялото си моминско тяло. Прошепна:

— Бягай, ще те убият!

Всеки от тях се страхуваше за другия, никой не мислеше за себе си. На драго сърце бих помогнал на девойката, момъкът обаче наистина си заслужаваше един хубав бой. Естествено можеше да пострада и повече, защото, ако Ядмон или Зенас узнаеха тая история, нямаше да му се размине току-така.

Докато още се колебаех какво да сторя, старата овчарка се озова сред стаята. Понаслади се отначало на ужаса, в който изпаднаха двамата, сетне грубо плесна момъка и го прогони. Той изчезна — безшумно, светкавично. Старицата махна след него някак смешно и ядовито, сетне хвана девойката за меката, гъста, разпиляна коса, притисна я почти гальовно към себе си и като си бъбреха тихичко неща, които не можах да разбера, двете поставиха всичко на място.

Не можах да видя повече Езоп. Наскоро след това трябваше да се върна пак в Самос. Въпреки голямата лятна жега на занятията ми идваха все повече и повече ученици. Бях обявил, че ще чета лекции по астрономия и за земния морал. Освен това трябваше и да сключа от твое име договорите за тазгодишната реколта маслини. Така че можех да си поотдъхна едва през Боедромион 39 39 Боедромион — трети месец от годината на старите гърци; отговаря приблизително на октомври. . Но тъкмо щях да се заловя отново със събирането на сведения за Езоп, за които ти настояваш, случи се нещо ново, което ми попречи.

Както знаеш и сам, досега тираните на Лезбос не се оказаха много дълголетни. Меланхрос беше свален от власт и убит от брат си Мирсил. Ала след кратко властвуване Мирсил пък умря от удар. Когато стигна до Самос, тая вест предизвика голямо вълнение. Навсякъде се говореше само едно: „Пак ще има война!“ По цял ден, та и до късна нощ крещяха на агората. Най-много викаха, разбира се, изгнаниците от Митилена.

Ние, като самоски патриоти, нямахме никаква причина да водим война заради лезбоските земевладелци. Ето защо решихме — учениците ми и аз — на следния ден да излезем от гимназиона на пазарния площад и да подложим там на разискване въпроса за войната и мира.

Междувременно всеобщата възбуда беше нараснала още повече. Откъм близкото пристанище се чуваше как моряците по триерите пееха бойни песни. Пияни скити се клатушкаха из града и опъваха лъковете си; във въздуха непрестанно свистяха стрели; имаше ранени граждани.

Моите ученици веднага заеха ораторската трибуна и заговориха безспир, както си знаят. Накрая горе остана един от най-младите ми ученици — осемнадесетгодишният Питагор от укрепената част на града.

Въпреки своята младост и малко старомодния начин, по който се носеше — той бе оставил косата си на буйни дълги къдрици като Омир и като рапсодите от Хиос, — този Питагор си беше спечелил привързаността на учениците ми и те посрещаха с възторжени викове всичко, което той говореше. Това се дължеше на умното, сериозно лице на тоя човек, на неговия проницателен поглед, чиято сила той много добре съзнаваше, ала още повече на мощния му глас, на ясните му, отмерени, внушителни движения. При това от всичко, което той казваше, аз смятах половината за вярно, половината за погрешно, във всеки случай формулировките му винаги бяха изумителни.