Арнолт Бронен - Езоп

Отвъд градината, оградена със скали, между които растяха великолепни виолетови рододендрови храсти, се полюшваше медна, почти червена пшенична нива. Роби жънеха избуялото жито със сърпове, други връзваха житото на снопи, трети го товареха на колите. Всички пееха.

Имаше между тях един, който искаше също да жъне, другите със смях му се заканваха. Той искаше да помага във връзването на снопите, те го блъскаха настрана. Беше по дребен от другите, по-хилав, по-мургав. Още преди да знам, че това е Езоп, нещо ме накара да поогледам по-внимателно този човек. И ето че той си тръгна, без останалите да му обърнат внимание; не викна след него и управителят, а пък кучетата, инак тъй бдителни за бягащи роби, замахаха с опашки, когато мина край тях. Ето че той се приближи до синора и сега вече разбрах и аз, че го познавам: та това бе момъкът, когото Офелион искаше да продаде, когато гуляхме заедно в странноприемницата.

Едва тогава почнах да разбирам интереса ти към този момък. Имаше нещо загадъчно в него. Той се упъти към чифлика, който се намира край потока, малко по-ниско, в долината. Там, в падината, сред сенките, изпъкваха ярки, жълти дрехи. Там седеше Сафо със своите приятелки — шиеха и бродираха и най-вече бъбреха оживено, без да мога да разбера точно какво; може би съчиняваха стихове. А пред горичката, която се простираше край потока, бе застанала престаряла, сбръчкана овчарка, която още отдалеч замаха на момъка. Той се приближи към нея, без да бърза особено много, очевидно това не му бе за пръв път.

Овчарката му даде две ведра и му заповяда да занесе вода от потока в къщата. Момъкът стори, каквото му наредиха. Сега вече бях съвсем сигурен, че той не е глух. Скоро щях да открия, че не е и ням; но освен мен това знаеше само още един-единствен човек.

Непосредствено до кухнята и банята, дето твоят Езоп отнесе водата, се намира спалнята на робините; изглеждаше празна, защото част от момичетата бяха в кухнята, а други перяха край потока. Приближих се и видях, че все пак помещението не беше празно. Там седеше едно дете с много светла кожа и като повтаряше бавно и полугласно дума по дума, преписваше изреченията от някаква восъчна плочка 38 38 Древните гърци са писали и върху дървени таблички, намазани с восък, в който буквите се дълбаели. на едно папирусово руло. Неволно се усмихнах. Значи, Сафо се беше сдобила с нова писарка и приятелките й Ерина и Дамофила не бяха принудени вече да се цапат с такава унизителна работа.

Вратите бяха разтворени, бе още прохладен предобед, изпълнен с мир и спокойствие. Скрит зад един гъст храсталак, виждах всичко, което ставаше вътре.

Езоп бе домъкнал още две пълни ведра и беше спрял да си поотдъхне до самата врата на спалнята. Огледа се, сетне тихичко подсвирна с уста като авлига. Момичето веднага трепна и се ослуша. Сега се ослушваха и двамата — извънредно напрегнато, без още да могат да се видят. Ала всички наоколо бяха заети със себе си и със своята работа, никому не идваше на ум да смущава двама млади, които искат да се срещат. Тогава онзи, когото смятаха за ням, проговори — съвсем ясно, ала много тихо:

— Родопис!

Момичето пак се ослуша и после, също така тихо, отвърна:

— Ела по насам!

Момъкът веднага остави двете ведра и пристъпи към вратата. Сега вече те се видяха.

Нещо в този момък, застанал там пред девойката, го правеше по-различен от полските работници. Нещо обайващо, нещо властно и покоряващо имаше в него. Не беше плах, но все пак някак странен.

— Утре пак ще имаме пълнолуние — каза той, — ще те изпратят ли на пристанището?

Говореше елински с фригийски акцент и примесваше фригийски думи; но тъй като двата езика си приличат, разбрах почти всичко. В гласа му имаше някаква звучност, сякаш бе учил пеене. Какви глупци трябва да бяха всички в стопанството на Ядмон, та смятаха за глухоням тоя момък!

— Тя още не е получила посланието — отвърна момичето. — Но ти утре нали ще бъдеш пак там?

— Както заповядаш, малка господарке.

Той се усмихна.

Тя беше дете. Усмивката му я раздразни.

— Господарка съм ти, господарка ще ти остана.

Той кимна с едва доловима насмешка.

— Дори когато двамата сме роби?

Тя поруменя, разгневи се. Чак когато заговореше, проличаваше колко бе млада; и все пак тя вече будеше желания; и все пак бе вече истинска жена; и в очите й, видели вече онова, което тялото не биваше да изпита още, имаше мъдрост.

— Ти си роб по рождение, а аз съм робиня поради зла съдба. Аз скоро ще бъда свободна, ти завинаги ще си останеш роб.