Арнолт Бронен - Езоп

Демеас познаваше добре гражданите на Делфи. Той каза на Езоп:

— Често съм те виждал да плачеш, когато разказваше своите приказки. Но защо не заплака и тогава, когато те обвиниха тъй чудовищно? Тогава ти гледаше ей така — невъзмутимо, втренчено и безчувствено. Делфийците обаче си казаха, че се държиш тъй, понеже си се чувствувал гузен.

Сега Езоп се поусмихна, хрумнала му бе една история. Прегърна Демеас и рече:

— Ще ти разкажа нещо за искрените и неискрените сълзи.

И двамата се усмихнаха и се притиснаха един към друг. И Езоп почна да разказва:

Една жена, която издигнала великолепен мавзолей на своя наскоро починал мъж, всеки ден ходела в гробницата, молела се и плачела. Видял това някакъв мъж, който орял наблизо, и му се дощяло да се наслади на любовта й. Оставил воловете си, отишъл в мавзолея, застанал до жената и почнал също да се моли и да плаче. Жената го запитала:

— Защо плачеш, любезни човече?

Той отговорил:

— И аз погребах една хубава жена. Сега, като плача, ми поолеква.

Жената казала:

— И с мен е така.

След това мъжът рекъл:

— Че защо тогава не се съберем? Аз ще те обичам, както обичах жена си, и ти ще ме обичаш както мъжа си.

Така той придумал жената и двамата се събрали, и той се забавлявал с нея. В същото време минал оттам крадец, разпрегнал воловете и ги откарал. Когато двамата излезли от мавзолея, мъжът видял, че воловете му ги няма, започнал да се вайка и да плаче. Жената видяла сълзите му и запитала:

— Защо плачеш пак?

Мъжът продължил да хълца.

— Този път — рекъл той — сълзите ми са истински.

Така и двамата се усмихнаха на своите сълзи; не се усмихнах само аз, защото се чувствах излъган в очакванията си, че злодеят ще си признае. Но цялата тая изкусна лукавост, цялата тая упоритост не помогна на Езоп. Намеси се богът. Той направи така, че тъкмо когато бях най-угрижен, пристигна дългоочаквания пратеник от Сарди. Изслушах го и веднага свиках големия храмов съд.

Заседавахме на старата агора. Околовръст стърчаха развалини, които и сега, след десетилетия, още свидетелствуваха за големите пожари, чрез които Делфи на времето бе сломил мощта на надменния град, вдигнал бунт срещу оракула. Булевтерионът, административните сгради, дворците на богаташите, всичко лежеше в развалини. Дюкянчетата на бедняците бяха разрушени така, сякаш никога не бяха съществували. От Криса бе останала само каквото бе необходимо на Делфи: вълноломите, складовете, затворът. Тъй Криса служеше като предупреждение за всички божи врагове.

Ние, съдиите, седяхме върху бали със стока, върху дървени трупи, върху съборени мраморни колони. Плътно ни заобикаляше сивата маса на делфийците. Навсякъде очите изпъкваха като черни, отровни къпини. В средата, съвсем сам, стоеше обвиняемият. Все още горд, все още несломен. Колебливо се изправи Демеас, за да го защити.

Тълпата го посрещна със съскане, със заплахи. Оставих го да говори. Знаех какво ще каже. Знаех, че неговите думи само ще подсилят онова, което сега вече ясно, сега вече понятно за всички, говореше срещу Езоп.

— Защитникът сам доказва виновността — започнах аз, след като Демеас свърши. — Защитникът продължава да твърди, че Езоп не се нуждаел от нашето злато — което е и ваше злато, граждани на Делфи. Тук, до мен, стои момъкът, по чиито крака още е полепнала окървавената прах на Сарди. Той ще ви докаже, че тъкмо сега Езоп е имал само един изход: да открадне скъпото злато от бога, от оракула и от вас, граждани на Делфи.

Тълпата се задъхваше, стенеше от вълнение. Хиляди черни очи заплашително се впиваха в Езоп. Заповядах на пратеника да пристъпи напред и да съобщи вестта:

— Цели четиринадесет седмици Крез мъжествено издържа обсадата на Куруш, отблъсна и голямото нападение накрая. Когато настъпи затишие, един от лидийските часови тържествуващ се надвеси над стената; тогава шлемът се изплъзна от главата му и се търколи по скалите, надолу към персите.

Един персиец на име Хирояд забеляза това, ала се престори, че не е видял нищо; същата нощ лидиецът се спусна надолу по една тайна пътека през скалите, които изглеждаха непроходими, и прибра шлема си. Хирояд проследи съвсем точно откъде мина той, показа на своите приятели пътеката и през следната нощ Сарди беше нападнат и завладян.

Персите дириха из целия огромен град Крез, за да го отведат пред Куруш. Тези, които го познаваха, не можаха да го намерят. Намери го един, който не го познаваше. Той се втурна с копието си срещу лидиеца. Пред Крез стоеше последният му жив син, който беше ням. Този син пристъпи срещу персиеца, но нима можеше да помогне с това? Бащата, отчаян, не искаше да говори, синът, отчаян, не можеше да говори.