Арнолт Бронен - Езоп

Торният бръмбар пропълзял в перушината на орела, скрил се там и така голямата птица го отнесла в гнездото си. Щом отлетял на някъде орелът, бръмбарът изтикал яйцата му през ръба на гнездото — те паднали на земята и се счупили. Много се натъжил орелът от загубата на поколението си. Снасял той яйца тук и там, все по-нависоко и по-нависоко, ала торният бръмбар винаги летял заедно с него и унищожавал поколението му.

Тогава гордият орел, Зевсова птица, отлетял при най-великия между боговете. Оплакал му се: „Непрекъснато грабят яйцата ми. Сега ги поверявам на теб, защото само ти можеш да ги опазиш!“

И оставил яйцата в скута на Зевс. През това време обаче торният бръмбар бил литнал още по-високо от двамата, свил едно топче от тор и го пуснал върху лицето на Зевс. Зевс скочил, за да отърси мръсотията, и яйцата на орела отново паднали и се счупили.

Тъй и най-малкият може да отмъсти на най-големия. Защото има един закон, по-божествен от боговете и по-човечен от хората: чуй оня, който те моли!

Ала пред Езоп стояха мъже, до чиито мозъци бяха по-близо пестниците, отколкото сърцата им. Той не виждаше това, но аз го виждах. Ето защо извиках:

— Само триста крачки остават още до Хиампея. Нима искате да разочаровате бога, който е определил вас да съдите и да отмъщавате от негово име?

Те не искаха да го разочароват. С диви викове се втурнаха към параклиса, откъснаха от олтара Езоп, който отчаяно се бранеше, сграбчиха го, повлякоха го нагоре към Хиампея.

Стигнахме на върха. Огромен се разстилаше наоколо ни светът. Дълбоко под нас сякаш беше замръзнало морето. Свят ми се зави, когато се опитах да погледна надолу. Бързо трябваше да отстъпя, толкова силно ме теглеше бездната към себе си.

И ето той, Езоп, стоеше сега там, сам сред тълпата на делфийците. Мрачните, мръсни сенки, определени от мен за негови палачи, го заобиколиха; защото още от самото начало бях решил така: да не цапам оракула с изпълнение на присъдата на един нечестивец.

Плътен полукръг се бе образувал около Езоп. Като някакво огромно, сиво животно. Бавно, без да се забелязват крачките му, то пъплеше към пропастта. Потръпвахме от студ, от силния вятър, от очакване. Тоя жалък Езоп все още умееше да обайва хората. Те не намираха истинска смелост да сграбчат престъпника и най-сетне — най-сетне! — да го хвърлят от Хиампея. За щастие всеки от тях виждаше пред себе си своя пестник. Тоя пестник трябваше да превърне всекиго в палач.

Защо ли Езоп изобщо се бореше още? Та нали, виждайки мен сред гордия сонм на жреците ми, той трябваше да знае, че смъртта му е решена? Все по-малко пространство оставаше около него. Сега вече той не можеше, наникъде не можеше да избяга. Зад гърба му зееше бездната.

Триста срещу един: сега вече и той разбираше горчивата ирония на смъртта си. Та нима тая паплач не беше същата тълпа, заради чието мнимо освобождение той цял живот бе насъсквал с лъжа и с бунт? Ала тъкмо при тълпата богът се бе показал по-силен от безбожника. Радостен и щастлив си отдъхнах. Да, тъкмо това бе смърт, подходяща за тоя бунтар!

Всички се задъхваха, ала неговото задъхано дишане беше по-силно. Силният вятър шибаше дрехите му в кокалчетата на пестниците им. Той се бранеше, отблъсна назад още неколцина. Отблъснатите ръмжаха. Във въздуха, тласкан от поривите на вятъра, сякаш набъбваше някаква смътна ненавист. Набъбваха и техните пестници. Сега вече първият трябваше да нанесе удара си.

В този миг Езоп още веднъж вдигна ръка и тя, тая ръка, най-сетне трепереше. Той заговори — и сганта го остави да говори. Той говореше — и сганта го слушаше. Та тя би трябвало да знае какво щеше да каже злодеят; защото това, че в черните му очи дори сега имаше само огорчение, само страх от смъртта и нито капка омраза и презрение, това не можеше да бъде нищо друго, освен хитра преструвка.

Той каза:

— Тъй като единственото нещо, което правих през целия си живот, беше, че ви обичах; тъй като вие сте последните от хилядите, които оракулът насъска срещу мен, вие, клети палачи; затова именно вие трябва да чуете тая приказка. Разберете я сега криво, а по-късно — правилно:

Един селянин, който, работейки все на полето, доживял до дълбока старост, решил в края на живота си да дари свобода на своите роби. Заповядал да запрегнат една кола, за да го откара в града, в зданието, дето се помещавала службата за робите.

На синовете му не харесвало това, което смятал да стори старецът. Те казали:

— Конете и мулетата са ни нужни за работата на нивите. Можем да ти дадем за колата само магарета.