На времето Крез беше отправял молби за помощ към делфийския оракул и заради този свой син. Пития му бе отговорила:
Лидиецо, ти си владетел велик със сърце неразумно — недей да мечтаеш
невръстният син да продума! Добре е за теб той безмълвен да ходи в
дворците ти, че щом проговори, това ще е краят на дните ти!
Стана точно така, както беше предсказала Пития: когато върхът на копието докосна гърдите на царя, страхът развърза езика на немия. Той извика:
— Човече, не убивай Крез!
Тъй Крез бе отведен пред Куруш.
Заради дръзко започнатата война Куруш осъди Крез да умре на кладата. Когато бе поставен вече на нея и от четирите й страни се заиздигаха пламъци, Крез почна да призовава в отчаянието си Аполон. Богът изпрати дъжд и огънят изгасна. Куруш се удиви и помилва Крез. Поиска от него да му обясни само едно:
— Защо призова бога на елините, а не твоите богове?
Крез отговори:
— Богът на елините ме подбуди да започна тая война.
Куруш не можеше да повярва. Крез разказа за прорицанията, дадени му от Пития. Тогава Куруш прихна да се смее и разтълкува правилно прорицанията. Той свали веригата на Крез и каза:
— Можеш да я изпратиш в Делфи като дар от един невежа. Защото към войната те е подтикнал не Делфи, а твоето заслепение.
И Крез осъзна пред бога и пред хората своята собствена вина.
Мъртвешка тишина настъпи на просторната агора, след като пратеникът завърши. Взех от ръцете му веригата на Крез. Добавих:
— Мощна като дневната светлина е славата на Делфи. Сияйно блести богът над всички нас. Богът наказа Крез, предупреди го и го спаси. Той го наказа заради войната. Предупреди го заради Езоп. И го спаси, защото царят, лишен от могъществото си, вече не може да закриля злодея. Благ и безпощаден боже! След като прояви благост, ти заповядваш нам да бъдем безпощадни от твое име.
С тия думи хвърлих тежката верига върху изсечената в скалите площадка. Веригата издрънча. И всички чухме: едновременно с нея издрънча и веригата на ръцете на Езоп. Свети тръпки плъпнаха надолу по гърбовете ни. Богът бе тук. Богът беше сред нас. Богът се бе появил.
Всички го видяхме: висок, лъчезарен, гибелно сияен, той крачеше през агората. Мина покрай самия Езоп, който напразно се извиваше и изпъваше. Ръката на бога беше протегната. Показалецът му докосна рамото на злодея. Тогава, повален от бога, Езоп се строполи на земята.
Все още продължаваше мъртвешката тишина. Не се осмелявах да я наруша. Тогава ревна тълпата. Крещеше за смърт, жадуваше за смърт. Така богът, а чрез бог Делфи замая хилядите със своята власт.
Казах:
— Присъдата!
И зачаках думата на тълпата.
Сега вече никой не се противеше. Искаха смъртта на злодея. Искаха оная смърт, която превръща всекиго в палач. Недостатъчни им се струваха гладната смърт, пребиването с камъни. Крещяха:
— Не бива да има гроб!
Ревяха:
— Нека го ядат рибите!
Бясно подхвана хорът:
— От върха Хиампея — в морето! В морето!
На мене, Кобон, се падаше да произнеса присъдата:
— Заради богохулство и за ограбване на храма Езоп, фригиец, се осъжда да бъде хвърлен в морето от Хиампея, най-високия връх на Федриадите. Присъдата да бъде изпълнена незабавно след произнасянето й.
Когато воплите престанаха и стихна и плачът, безмълвие се възцари.
И глас внезапно екна отнейде отдалеч… Отекна тъй, че в ужас
настръхнаха на всички ни косите. Защото бог бе
тоя, който викаше: „О ти, Едипе, ти! Какво се бавим още —
да тръгваме! Ти твърде дълго пред смъртта се колебаеш!“
Прастара вест на пратеник от прастара легенда е това: пеех си я тихо и си представях последните стъпки на злодея от онова древно време, докато крачехме тежко по пътя, който отвеждаше на смърт днешния злодей. Федриадите се намираха пред самите нас. Яркото слънце на късния следобед сипеше лъчите си косо върху тях и блещукането на стръмните скали се впиваше до болка в очите ни. Долу шумеше черно-синьото море. Все още ни предстоеше повече от един час път до върха Хиампея.
Начело крачеха Демонакс, съдебните стражи, градските съдии. Следваше ги Езоп, с окови на ръцете, а на десния крак с тежка верига, която влачеше по скалистия път. Непосредствено след него, задминали стражата, която трябваше да ги държи на разстояние, вървяха близо триста души делфийци; около хиляда бяха останали в Криса.
Нямаше какво да се съжалява, разбира се, за хилядата души, които се бяха изплашили от стръмния път, не че имаше някаква възможност — макар някои да твърдяха това — те да изпитат съжаление към Езоп; това бе изключено. Но толкова по на място идваха тия триста. Докато аз, начело на жреците, следвах шествието бавно и от разстояние, знаех, че Езоп напразно ще хленчи пред тях за милост.
Читать дальше