Арнолт Бронен - Езоп

— Призори той ме видя — обясни Демонакс — и почна да вика: „Кобон е негодяй и лъжец, той сам се нарече така; защото ми даде честна дума, че ти не си тук.“

— Но нали ти знаеше, че не бива да те вижда твърде рано?

— Може и да не е било твърде рано — каза Демонакс.

А останалите жреци се вайкаха:

— Твърде късно е било. Защото той пак ни се изплъзна. Изплъзна ни се завинаги.

Повелих мълчание; тоя вой в храма щеше да разгневи бога. А и сам бях ядосан. Та нали тъкмо аз бях искал да задържа Езоп тук, в Делфи?

— Защо храмовата стража не е изпълнила задълженията си?

— Езоп събра багажа си и своите лидийци и излезе от храмовия парк като господар. Стражите застанаха мирно и му махаха за сбогом.

— Нима ти не съобщи на тия негодници моята заповед?

— Те казаха само: Езоп е добър и ако Кобон иска да му стори нещо, нека дойде сам.

Сега вече се пробудих напълно. Шайката не можеше да бъде много далеч. Пък и една такава делегация се движи бавно. То се дължи не само на достойнството, което трябва да пази, а и на ревматизма в коленете на най-достопочтените й членове. Тръгнах към жреците, запитах оня, който се намираше в средата:

— Какво предлагаш ти, Демонакс?

— Да огледаме стаята, в която е спал Езоп.

Кимнах. Бавно се отправихме към жреческия дом, в крилото за гости. Пред стаята, определена за царски особи, стояха на пост двама млади жреци. Погледнах смаяно Демонакс. Той махна с ръка:

— Продължавай по-нататък!

Влязохме в помещението, дето бе спал Езоп. Още преди да огледам подробностите, изпитах чувството, че всичко е някак голо и лишено от блясък. Сетне погледнах натам, дето се беше намирала статуйката на бога. Мястото й бе празно.

— Там липсва нещо — казах аз.

Гласът ми беше пресипнал.

— Там се намираше една златна статуйка на Аполон, дар от самосците — каза Никандър.

Той помнеше наизуст целия инвентар.

Червени петна заиграха пред очите ми.

— Значи, открадната е — чух се да казвам аз. — Кой е влизал в това помещение, откак го напусна Езоп?

— Никой — отвърна Демонакс. — Аз стоях с тия двама жреци в преддверието, когато Езоп напусна стаята си. Веднага поставих двамата на пост пред вратата, за да не може никой да влезе в помещението. Ние тримата се кълнем в най-святата делфийска клетва, че ти, Кобон, бе първият, който прекрачи тоя праг след Езоп.

— А какво имаше в това помещение, когато Езоп легна да спи в него?

— Златна статуйка на Аполон, дар от Самос — каза Никандър. — Видях я, когато придружавах госта заедно с теб.

В гласа му звучеше огорчение; той единствен сред нас хранеше добри чувства към Езоп.

В първия миг казах само:

— Кражба при оказване гостоприемство!

— По-лошо! — рече Демонакс. — Това помещение за гости е част от храма. Който открадне нещо от него, извършва най-тежкото от всички престъпления: ограбване на храм.

— Обвинението трябва да повдигнеш ти! Обвинение срещу Езоп за ограбване на храм.

Не обичам поетите да ги използувам тъй, както самите те се използуват помежду си. Тия стихове са от дълбока древност, преди много години един стар поет е дарил Делфи с тях. Но по-младите ги преписаха, а пък най-младите ще победят, защото пеят най-старите истории по най-нови мелодии.

Изпях тия стари стихове на общото събрание на храма в града Делфи, свикано, както става само в най-важни случаи, незабавно. Междувременно бях изпратил вече за Криса един отред конна стража със заповед да сложи ръка на лидийската триера. Наистина най-вероятно бе Езоп да поеме пътя към пристанището. Но тъй като за него оставаха открити и много други пътища, тъй като той в никакъв случай не биваше да избяга, необходима бе помощта на града Делфи; нашите стражници не стигаха, за да търсят навсякъде.

Отначало настроението на делфийските граждани не беше благоприятно за нас; вярно бе, те живееха на наш гръб, ала не обичаха служителите в Делфийския храм. Тъй, докато аз най-убедително им описвах страшните престъпления на фригийския негодник, те ръмжаха неблагозвучно и най-спокойно секнеха носовете си; пробудиха се едва когато стана дума за кражбата на златната статуйка.

Тъкмо това беше болното място на тая сбирщина: самите те бяха най-големите крадци и грабители на храмове. Не им стигаше, дето ограбваха поклонниците, ами смятаха за свое неотменимо право да ограбват от време на време основно всички наши светилища. Сега обаче беше дръзнал да граби друг и това те почувствуваха като досадно вмешателство в техните привилегии. А когато Никандър описа подробно откраднатия предмет и означи стойността му с пет таланта, възмущението мигновено пламна. Наскачаха, зареваха и развълнувано размахаха ръце. Камите, с които обикновено режеха тайно най-хубавите късове месо от жертвените животни по олтарите, блеснаха във въздуха.