Арнолт Бронен - Езоп

Утринен хлад, утринна тишина се бяха спуснали наоколо. Жива душа не се виждаше на борда. Ала още при първия си поглед натам зърнах на най-предния кораб светлата фигура. Платната се отпуснаха вяло, гребците превиха гърбове над веслата. С ритъма на тяхното гребане биеше и моето сърце. Приближавахме се бързо, бяхме вече близо, съвсем близо. Безстрастното ярко слънце извайваше красивия образ в гъстия, хладен въздух. Ето очите, топлота се излъчваше от тях, нищо, дори и слънцето не можеше да помрачи тяхното сияние. Челото, страните, умната голяма уста. Розовобял мрамор — ето моя акропол върху гладкия стълб на шията. Олицетворение на живота — тъй виждах любимата си, облегната на оградата на високия кораб. Зрелост на живота, станала нерушима чрез самия живот.

Виждах вече и изпълнената с копнение усмивка на обичта. Красивата, нежна трапчинка в бузите. Затърсих погледа. Чаках думата. Устата й беше полуразтворена. Цял живот не се бяхме намирали толкова близо един до друг.

След това ужасен изкрещях.

Моряците с усилие ме издигнаха нагоре. Никой не чуваше, никой не се притичваше на помощ. Корабът беше пуст. Красивите ръце се бяха вкопчили конвулсивно в оградата. Едва успяхме да ги отделим оттам. Под лявото рамо изящният египетски хитон се бе свлякъл малко надолу; там видях безпогрешно нанесената рана с кама. Държах в ръцете си труп.

Нийде не беше останала следа. Никой не беше чул нищо. Никаква лодка не се бе приближавала, никаква лодка не беше отплувала. Били съсредоточили корабния екипаж на двете триери до брега, защото само оттам можело да се очаква нападение. Родопис ли? Да, тя ходила някъде два дни, сетне пак се завърнала. Оттогава чакала някого — денем и нощем; не се отделяла от корабната ограда.

Коя бе тя? Какво бях представлявал за нея аз? Тая уста, как я бях обичал на Самос! Сега, макар и усмихната, тя бе безмълвна. Тая близост! Тоя въпрос, останал без отговор!

Непоносим за мене беше той.

Докато бързо гребяхме обратно, към Атина, спуснахме любимото красиво тяло в морето.

Море. Море. Морски мъртвешки саван.

В един голям град живеел във великолепния си дом прочут ясновидец. Понеже къщата му струвала скъпо, той често излизал на агората и срещу много пари предсказвал на хората бъдещето. Хората се стичали на тълпи около него и плащали много пари.

Един ден той пак предсказвал. Казал на едного: „Ще живееш“ — и прибрал парите. Казал другиму: „Ще умреш“ — и прибрал парите. Казал на трети: „Къщата ти ще пострада от наводнение“ — и прибрал парите; и казал на четвърти: „Къщата ти ще изгори“ — и прибрал парите. Но още докато броял парите, дотърчал задъхан съседът му и закрещял: „Ясновидецо, къщата ти гори, пропадна ти имотът!“ Завайкал се ясновидецът и стенейки, се втурнал към пламналата си къща. А онзи, който току-що бил платил, извикал след него: „Хей, приятелю, седнал си да разправяш, че щяла да изгори моята къща, а пък не знаеш, че гори собствената ти къща!“

Къде бе Келайт? Не го намерих в делфийската странноприемница. Съдържателят презрително ме изгледа:

— Теб не могат да те арестуват, ти си чуждестранен посланик. Но Келайт е само роб и трябва да лежи сега в затвора, защото ти си задигнал лидийските дарове.

Умееха да водят борба тия делфийци; странно бе само, че в борбата за своите чисти богове прибягваха към толкова нечисти земни средства. За щастие Садиат междувременно се беше завърнал от Спарта, така че отново разполагах с постоянна охрана.

Взех със себе си цялата делегация и се явих пред главната порта на храма.

— Заведете ме при Кобон!

Кобон тъкмо извършваше жертвоприношение, а в дните, когато извършвал жертвоприношение на боговете, не допускали никого при него. С преливащо от яд сърце отидох при Никандър, който наистина не бе умен, но все пак бе най-почтения сред цялата сбирщина.

— Къде са даровете от Крез?

Никандър действително не знаеше нищо. А пък не можех да допусна дори, че и Келайт ме е измамил; от друга страна, докато той бе в затвора, не ми разрешаваха да говоря с него. Добре бяха заплели мрежите си. Трябваше да ги разкъсам.

Запитах:

— Бива ли почетният гост на делфийския оракул да види даровете, изпратени през последните три дни?

Недоумяващ, Никандър разреши.

Отидохме в хранилището — съкровищница с невъобразими размери. Садиат ги зърна пръв:

— Ето нашите, лидийските дарове!

Не всички — но все пак голяма част от тях. Оказа се, че са заведени по книжата като дарове от Спарта; защо, никой не можа да ми обясни.