Арнолт Бронен - Езоп

— Намери ми една бързоплувна лодка — замолих аз Формион. — Единственото спасение за Родопис е преднината, която аз все още имам.

Формион пребледня. Стисна ръката ми, изтегли ме на малкия вълнолом пред неговата кантора. Посочи с ръка. Малко, тъмнокафяво, почти черно платно бързо се плъзгаше към югоизток над грейналото утринно море.

— Човекът, който искаше да изпревариш, беше тук три часа преди теб. Във Фалерон винаги има по един делфийски кораб. Ето го!

— Възможно ли е да бъде настигнат?

— Невъзможно.

Но невъзможно беше и да остана, да имам търпение, да чакам. Сега в гръдта ми туптеше и сърцето на любимата. Формион не можа да устои на две сърца. Той се отказа от една изгодна сделка и ми даде малък кораб с десет гребци, а освен това и един от навархите си със специално пълномощие за четирите кораба в Термия. Вятърът беше благоприятен, духаше откъм северозапад. Със свистене се врязваше корабът в леко развълнуваното море.

Наваксахме, но за съжаление не много. Навлязохме в спорната зона. Вдясно се движеха егинци, вляво — атински патрулни лодки. Те боязливо отбягваха жълто-белия делфийски флаг. А върху мен налитаха ту едните, ту другите, макар да бях вдигнал лидийския флаг с елинската ламбда 145 145 Ламбда — гръцката буква „л“. . За щастие бяхме по-бързи и се отскубнахме и от едните, и от другите. Все пак принудени бяхме на няколко пъти да сменим посоката и сред хаоса от острови делфиецът почти щеше да ни избяга.

— Той свива на изток — каза навархът, — не се насочва към Термия, а към Китноския риф.

Китноският риф беше група от мънички островчета, западно от Китнос. Кормчиите ги избягваха, защото плавателната ивица беше несигурна — осеяна с остри скали и изпълнена с коварни променливи водовъртежи. Китноският риф — сигурно това беше мястото на срещата, определено от Родопис във второто писмо. Но от кой ден беше писмото й, кой ден беше определила и колко време можеше да издържи на тия голи скали една жена?

Навархът ме погледна въпросително. Посочих на юг:

— Ще продължим към Термия.

Това беше единствената възможност, която все още имахме. За китноския риф бяхме закъснели с три часа. През тях Демонакс можеше да убива, да граби, да отвлича, да дави огромен бе броят на престъпленията, които бе в състояние да извърши. Но ако Родопис се беше върнала обратно на корабите, тогава аз щях да изпреваря Демонакс.

Скоро се спусна нощ. Луната, доста нараснала вече, обилно лееше светлина; нощта погълна само тъмното платно на делфийците.

Взирах се в закръгления, миловиден лунен лик, който след полунощ се извиси точно над нас. Гледах го и голяма, дълбока радост пееше в мен, радостта пред едно безбурно, светло, мирно бъдеще. Как се надвесваше луната, за да се потопи в морето през последните часове на нощта; как розовееше нейният лик, тъй нежен и женствен, с усмивка, в която се четеше копнение; какво сияние грееше наоколо й и стопляше всичко; струваше ми се, като че виждах Родопарион заспала, русата й коса разпиляна върху възглавница от вълни, очите затворени, бленуващ блян. А аз произнасях думите, които още никому не бях казвал: обичам те.

Четири часа цари пълен мрак, преди да настъпи бързото зазоряване.

— Луната ни позаблуди малко — усмихна се навархът. — Много на юг сме отишли.

Изказах надежда дано не сме изгубили преднината си.

— То не е толкова страшно — каза навархът. — Лошото е само, че на лунната светлина ние не можехме да виждаме него, той обаче ни е виждал.

Уплаших се. Нито за миг не ми беше хрумвало, че и Демонакс може да промени посоката.

С изгрева на слънцето Термия изплува пред нас. Островът се оказа по-голям, отколкото бях предполагал. Иззад него слънчевите лъчи бликаха сякаш направо от морето. Това ни пречеше да виждаме ясно.

— Къде е тайният залив на Формион?

Навархът се видя принуден да ме утеши:

— Трябва да заобиколим острова. Обикновено се заобикаля откъм север. Но понеже се отклонихме на юг, заобикаляме го сега от южната страна. Разликата не е голяма.

Никакъв кораб не се виждаше по вълните. Ликувах. Скоро слънцето остана встрани от нас, виждахме ясно очертанията на брега. Стигахме вече целта. Ето малкия залив, полускрит зад една скала, прилична на огромен, чер кремък.

През една цепнатина можахме да надзърнем в залива и слънчевата светлина ни помогна да открием четирите кораба: завързани с въжа плътно един до друг, те бяха добре защитени, почти неуязвими откъм морето.