Арнолт Бронен - Езоп

По-късно пуснаха слух, че религиозни фанатици убили Фриних, защото бил осквернил култовото светилище на театъра. И поради това Делфи не уважи иска за възмездие, който семейството на Фриних предяви. Друго нещо обаче сви моето сърце. Когато, едва призори, пристигнах в странноприемницата, Келайт и Енос пак ме зяпнаха недоумяващи; из целия град — тъй заекваха те — се разправяло, че съм бил убит. Как се стигнало до тоя слух? И ето че отново се сетих за първата среща с непознатите. Връхлетя ме страхотна мисъл: може би Фриних изобщо нямаше да бъде убит, ако не бе заявил на шега, че е Езоп?

Ала в Делфи не обичаха другите да мислят. Церемониите пред оракула бяха толкова усложнени и отнемаха толкова време, че както постоянният представител на Лидия, проксеносът, тъй и аз бяхме погълнати изцяло от работа; не намирах време дори да се ядосам на Еврибат, който сякаш бе потънал вдън земя заедно със списъка на даренията.

Привечер се състоя голямото жертвоприношение, тоя път само за сметка на Крез. Делфийците се трупаха около жертвените олтари, дето бяха заклани десет млади бика. С жадни уста, с блеснали очи се взираха гражданите в яките, добре угоени тела на животните; бяха извадили вече ножове под дългите си одежди, които бяха задължени да носят при жертвоприношение.

Дежурният жрец едва бе успял да отдели върху блюдото, определено за бога, сърцето и най-хубавите парчета от бутовете, когато стотина зяпачи вече се нахвърлиха върху трупа и почнаха да режат от него, каквото им попадне. Всеки, който докопаше достатъчно, побягваше като някое крадливо куче. Отвратителна беше гледката и от нея можеше да се види колко покварен от оракула и от жреческия занаят бе целият Делфи. Всички — от най-невръстния гражданин, който едва се крепеше на краката си, та до самия върховен жрец — живееха само на гърба на чужденците и като гарвани ограбваха по един и същ начин и хора, и богове.

Тъй настъпи седмият ден — денят за запитвания. Около тридесет души, между които още четирима посланици и повече от двадесет частни лица, бяха допуснати да зададат своите въпроси и още на съмване стояха на дълга опашка пред големия храм. Бях пръв. Моят проксенос купи обредните пити и предаде на храмовия служител козлето, което той принесе в жертва при олтара на хиосците, вляво от храма. Едновременно с предсмъртния врясък на козлето колачът проточено изрева: — „Jeh Paian!“

Храмовият служител ми даде знак с глава, последвах го. През мрачни коридори, изпълнени с дим и привлекателни миризми, ние се озовахме в най-вътрешния двор, дето поради високите стени на сградата падаше съвсем малко светлина. Оттам се слизаше в подземната килия, дето Пития седеше на своя триножник.

Видях пукнатината в земята, която пресичаше двора, до ноздрите ми достигна своеобразната полусладникава, полугнилостна миризма, която струеше от нея. Вътре в килията имаха право да влизат само Пития, върховният жрец и дежурният прорицател; всички останали жреци на Аполон и хосиоите чакаха навън. Все пак успях да надникна там и видях, че в почти квадратното светилище — около осем на десет стъпки — бяха приготвени за церемонията една златна статуя на Аполон, нещо като саркофаг, който трябваше да представлява гроба на Дионис, два камъка, обозначаващи пъпа на земята — единият кръгъл, полегнал, а другият изправен върху него, — и триножникът.

Звън и тътен се надигна и постепенно се усили страхотно. И докато отвсякъде — също и от редиците на жреците и хосионите — ехтяха откъслечни, резки викове, върховният жрец и прорицателят въведоха в светилището Пития, възстара, разрошена жена, която сякаш бяха разбудили грубо от сън и която още отсега фъфлеше някакви нечленоразделни звуци. Церемониите, които последваха вътре, не можех да видя.

След известно време, изживявано от жреците може би с действително, може би с много добре престорено напрежение, се яви Кобон и даде знак.

Жреците ме сграбчиха и ме изтикаха напред, Кобон кимна, с което искаше да покаже, че богът ме е познал. Сега откъм хора на жреците прозвуча въпросът:

— О, ти, блажена, ще дадеш ли днес оракул на лидийския владетел Крез?

Кобон отстъпи назад, сякаш предаваше тоя въпрос на Пития. Сетне се върна и кимна отново. Погледнах Кобон и зададох въпроса тъй, както го бях обявил предварително:

Дали жреческият колегиум не беше обсъдил въпроса с всички? По напрежението на жреците около себе си забелязах, че поне ония, които стояха най-близо до мен, зяпнаха и се опулиха от изненада. Кобон се беше върнал в светилището и говореше; говореше продължително. Очевидно се бе наложило да повтори неколкократно въпроса. Не идваше ли отговор? Какво ставаше с Пития?