Арнолт Бронен - Езоп

Сега вече Кобон не говореше на мен, говореше на своя колегиум.

— Ние — каза той — се заблудихме в тоя човек, тоя човек се заблуждава в нас. Груб варварин, той не разбира нищо от божествените задачи, възложени нам от самия Зевс чрез устата на Аполон. Ние донесохме в Елада правда, благост и яснота: ние създадохме божиите изображения, ние създадохме изкуството. Делфийски пратеници откриха най-добрите пристанища във всички морета и ние разпратихме елински младежи по цял свят. Тъй, чрез Делфи, от нищетата на родината се роди богатството на световната търговия.

Делфи е велик. Велик е Делфи дори и в този миг, тъй като не допуска да бъде подведен чрез недостойни нападки, за да изгуби собственото си достойнство. Нека още в този час принесем жертва на бога!

Те вдигнаха ръце, всеки взе по две факли от стойките на стените. Тържествено тръгнаха през залата. Тръпки можеха да побият всеки при тая гледка в полумрака. Вън обаче бе светъл ден. Там пламъците на факлите се превърнаха в гъст дим, а по високо вдигнатите ръце накацаха мухи. Вървях бавно и спокойно след високите фигури и виждах как достойнството им изчезва под слънцето. Когато прекрачваха прага на храма на Аполон и Дионис, те вече не бяха нищо повече от жалки, потни хора, като всички нас.

След дълги борби човекът и лъвът се събрали на съвещание, за да сключат примирие; искали да направят опит — тъй заявили те — да живеят в мир помежду си. Докато водели преговорите, те излезли веднъж на разходка. И понеже всеки от тях се съмнявал в другия и двамата почнали да се пъчат със смелостта и със силата си. Тъй, наддумвайки се, минали край един паметник, който изобразявал как някакъв човек убива лъв.

— Ето — почнал да се перчи човекът, — сега можеш да видиш, че човекът е по-силен от лъва.

— Вие, хората — усмихнал се шеговито лъвът, — отдавате твърде голямо значение на паметниците. Но как, мислиш, бихте изглеждали, ако ние, лъвовете, издигахме паметници?

Освен голямата порта към храмовия парк, пред която непрекъснато се тълпяха посетители, имаше и още един, тройно по-зорко охраняван таен вход. Той започваше от най-отдалечения край на района и през храсти, зидове и полусрутени старинни сгради водеше право към дома на жреците. Обичах да се разхождам там и да наблюдавам хората, които колкото боязливи, толкова и нагли, колкото самоуверени, толкова и гузни, донасяха в Делфи цялото знание на света и разнасяха по цял свят волята на Делфи. Тук втренчи своя поглед в мен някакво лице, което наистина ми беше познато, но чието име не можех да се сетя.

Човекът не беше с жречески одежди. Но фанатичните очи, тясното, ограничено чело, енергичната брадичка, късата къдрава коса, голобрадото лице и стегнатата, превзета походка — всички тия черти издават делфийците. Извърнах се, за да го огледам по-добре. Той стори същото. И тогава успях да доловя в очите му само крайчеца от острието на една толкова страшна омраза, че изпитах чувството, сякаш в гръбнака ми се заби игла. Дъхът ми секна. Страхът не беше в мен, страхът ме бе сграбчил цял — беше се спуснал отгоре ми, стискаше гърлото ми, заплашваше да ме удуши.

Черни облаци бяха надвиснали над югозападния край на Пелопонес, буря витаеше във въздуха, почувствувах се зле. Бързо се върнах в странноприемницата, за да легна и да поспя. Келайт втренчи поглед в мен, когато се появих толкова неочаквано.

— Може да ви се струва, че се връщам по необичайно време — казах аз, — но и необичайни неща стават тук.

Келайт ми се стори много смутен и смотолеви нещо, което не разбрах. В този миг чух шум откъм моята стая, появи се Енос. Учудих се много, защото по това време момъкът обикновено скиташе по спортните игрища.

Двамата впериха погледи в мен, сетне се спогледаха. Неволно се засмях на обърканите им лица, сетне ми хрумна нещо:

— Да не е дошла някаква вест?

Те побледняха, изчервиха се, сетне Келайт със запъване произнесе:

— Вестта от Египет…

Енос го пресече:

— Няма никаква вест от Египет!

Египет изобщо не ми бе в ума, почнах да проявявам нетърпение:

— Не, от Египет не може да има вест, защото инак корабите щяха да бъдат вече тук. Но мислех за Еврибат.

Сега и на двамата явно поолекна и сякаш от една уста казаха:

— Да, Еврибат беше тук!

Ща не ща, се засмях, понаругах ги, дето умът им е навсякъде другаде, само не там, където трябва да бъде.

Еврибат не само бе идвал, а беше донесъл за мен и дълго писмо от Крез; оставил пергамента на тях, самият той бил излязъл да ме търси.