Арнолт Бронен - Езоп

А сега ще кажа и третото, което искам да кажа — и подчертавам, че говоря всичко като посланик и съгласно волята на цар Крез и с неговата мощ зад гърба си.

(Ледена тишина настъпи. Разбрали, че това ще бъде насочено срещу всички им, жреците се сплотиха като стена зад Кобон. „Може би щеше да бъде по-добре да почакам още!“ — прониза ме мисълта, ала езикът ми беше по-бърз.)

В Атина аз преговарях с тирана Пизистрат за двадесетимата месенци. Беше ми, тъй да се каже, обещано, че пленниците, затворени противно на всяко международно и елинско право, ще бъдат освободени. Новото правителство на евпатридите и паралиите беше готово да поеме подобно задължение. Но по някакво недоразумение, необяснимо за мен, междувременно месенците са били предадени на Делфи. Месенската държава, която би могла да се застъпи пред Делфи за двадесетимата нещастници, бе унищожена от Спарта. Ала не е унищожено човешкото право, в името на което чрез моята уста царят на Лидия настоява: или незабавно да се освободят двадесетимата месенци, или да бъдат предадени на нас.

Никога не бях изживявал по-продължително мълчание. Двадесет мозъка усилено работеха. Наистина помежду им съществуваше такова единомислие, че едва ли се нуждаеха от погледи или от смръщване на челата, за да се разберат; но нима можеха да знаят накъде да насочат мислите си, докато Кобон не издадеше какво мисли самият той?

Струваше ми се вече, че цялата им мъдрост се заключава в мълчанието, когато върховният жрец подхвана:

— В своята хилядолетна история — тъй каза той, — Делфи се е заблуждавал само два пъти; невежи злодеи използуваха в дълбока древност едно колебание на бога. Но какво да предполагам за теб, посланико на Крез? Кой можа да ни заблуди, че си бил невеж роб? Ти наистина говориш като някой от великите люде. Сигурно си или доведен брат, или пък братовчед на цар Крез. Признай го пред нас!

Неволно се усмихнах.

— Роб съм — отвърнах — според елинското право. Баща ми бе работник, майка ми — селянка; ни капка царска кръв не тече в жилите ми. Но нима мъдрият Делфи е научил толкова малко? Почти всички хора са равни помежду си. Дадат ли им се големи възможности, и делата им са големи, дадат ли им се малки възможности делата им са дребни… Но защо говориш за мене, Кобон? Днес не съм аз оня, който лежи долу, в най-мрачна тъмница, не съм аз оня, който трепери за своя живот. Аз заговорих за месенците. Нима трябва да напомням на делфийците за техния най-стар грях? Когато преди сто години месенците били нападнати за пръв път от Спарта и замолили Делфи за помощ, Пития казала:

Месенците отново събрали смелост и продължили борбата, докато се пречупило и последното копие. Преди порицанието на Пития Спарта все още трябвало да преговаря с врага. След прорицанието в Месения вече нямало мъже, а момчетата израствали като роби. Тъй Делфи помогнал на спартанците, защото прорицанието свършило повече работа, отколкото една нова война, тъй месенците били предадени от Делфи.

Пречка за Спарта били и Орестазион, и Фигалия. Мъжете от ония градове живеели в своите планински крепости, така че спартанците винаги се връщали оттам с окървавени глави; ала те не преставали да нападат. Със сълзи на очи дошли фигалийците в Делфи.

— Как да се браним от тия войнствени спартанци? — запитали те.

И Пития отговорила:

Би се спасила Фигалия само във случай, орестазийци хиляда че в помощ получи!

Фигалия ударила на молба и храбрите орестазийци на драго сърце й дошли на помощ. Но тъй като сега знаели, че зад гърбовете им не се намирали нито крепостта, нито жените и децата им, те не гледали на борбата толкова сериозно и спартанците изклали помощниците си до последния човек. След това, разбира се, се оказали твърде слаби, за да превземат Фигалия; но затова пък Орестазион паднал без никакъв бой.

От десетки примери тук аз изброих само два, за да посоча как спомага Делфи, за да се унищожава елинската свобода. Който в Елада все още има свободолюбиво сърце, поглежда със страх и неверие към Касталийския извор. Създаден, за да обедини елините, днес Делфи е станал гибелен за Елада!

Този път вече не последва мълчание. Те почнаха да вият като изритани кучета, спуснаха се към мен, за да ме разкъсат, да ме погубят. Останах невъзмутим. Защитих се, като не се защищавах. Невъзмутим остана още един, Кобон. С резкия си, груб глас той свика обратно своята глутница. Разкривена усмивка проряза лицето му, цяло пожълтяло от жлъч. Той се изправи — нещо, което вършеше много рядко — и жреците с ръмжене се върнаха по местата си.