Арнолт Бронен - Езоп

„Отпускаш ли лъка, когато не е нужен, ще стреля точно той, когато е обтегнат, и дълго ще ти служи… Отмората, играта след труд напрегнат, друже, живота удължава!“

Засмели се околните тогава, осмян останал, който подигравал.

Дълго още се шегувахме, смяхме се, пяхме и пихме. Бе паднал здрач и тънкият сърп на луната посребряваше широката стена на нашия вътрешен двор. Внезапно Фриних скочи.

— Трябва да ида и в театъра — издекламира той.

Театърът, естествено, бе затворен, а в Делфи прекрачването на това свято помещение се наказваше по-строго, отколкото другаде.

— Трябва да съчиня ода за бога на луната! — извика Фриних. — Мога да го сторя само в театъра и богът на луната знае това.

— По-добре върви при богинята на луната — посъветвах го аз, — тя е по-мълчалива и не я пазят делфийски стражници.

Фриних отхвърли както богинята на луната, така и изобщо всички богини. И каза, че стражниците били негови приятели.

Потеглихме. Примами ни мисълта, че ще полудуваме малко през нощта. Отидох заедно с тях до парка край храмовете. Стражата при портата наистина се оказа необикновено благосклонна към Фриних и към приятелите му. Поради задушното време, а навярно и поради това, че наближаваше денят за запитване, около храмовете и из горичките имаше доста хора. Срещнахме и повече групи стражници, отколкото обикновено.

От всички страни се чуваха песни и тананикане. Прегърнахме се и тръгнахме в дълга верига, наслаждавайки се на радостта, че живеем. Фриних подскачаше с танцови стъпки на няколко крачки пред нас и преправил звънкия си глас на поучителен, бездънно дълбок бас, рецитира няколко от моите басни.

Внезапно ни заобиколиха някакви непознати люде, не можех да различа лицата, нито знаците им; наречието, на което говореха, доста приличаше на местното. Запитаха Фриних:

— Ти ли си Езоп?

Преди да успея да отговоря, моят млад приятел, все още със смешно престорен глас, отвърна утвърдително. Избухнахме в смях, а непознатите изчезнаха. От този миг нататък около нас почна да се чува сподавено съскане, стори ми се дори, че долавям и дрънчене на оръжия. Всички ми се присмяха; никой, освен стражниците няма право да носи оръжие тук.

Бяхме застанали на южната тераса. Под нас, неясно очертан на лунната светлина, се виждаше кръгът на театъра. Ако не се страхуваха от бодливите храсти, млади, силни мъже биха могли да скочат оттам върху най-горните му редици; младежите тъй и решиха.

„Жалко — помислих си, — че не мога да участвувам и аз.“

Сбогувах се с тях и тръгнах обратно.

Почти в същия миг се сблъсках с някакви хора, които не бях забелязал в мрака. Видях непосредствено пред себе си нечии блестящи очи, чух шепот:

— Не е тоя!

Сетне отново долових пукане на клони, скърцане на камъчета и тихо дрънчене, сякаш на желязо. Сега вече сериозно се разтревожих. Отправих се към средата на парка, дето благородните чужденци се разхождаха, пристъпвайки след своите роби — факлоносци, и дето трябваше да има и стражници. Ако тук бродеха разбойници — а не можех да си обясня какво ли пък търсеха точно от нас, — то време бе стражата да се намеси.

Едва бях изминал няколко крачки и ето че прозвуча силният, ясен глас на Фриних. Но той успя да изпее само няколко стиха, когато изведнъж отекна глъч, писък, звън на оръжия. Втурнах се назад.

Страшно преследване беше започнало из театъра — от горе на долу, с безумни скокове над спокойно задрямалите мраморни редици от пейки. Видях как малката групичка мои приятели, начело с Фриних, тичаха към сцената и към изхода; мечове и ками проблясваха зад тях.

Напразно търсех защита, помощ, напразно зовях стражата. Долу викаха по-силно. Ревяха:

— Богохулство!

Пищяха:

— Злодейство!

Виеха:

— Смърт за осквернителите на олтарите!

Сега вече можех да следя посоката на страхотната гонитба само още по виковете и по шума на оръжията.

Втурнах се стремглаво надолу. Може би все още бях в състояние да помогна на младия човек, на моя даровит приятел. Фриних имаше една-единствена възможност за спасение. Като атинянин, той трябваше да се помъчи да достигне олтара на Атина Палада, дето дори и при най-тежко престъпление щеше да получи закрилата на закона и боговете.

Ала той не успя да стигне дотам. Стигна само до олтара на сифнийците 143 143 Сифнийци — жители на о-в Сифнос, един от Кикладските острови в Миртойско море. , дето отчаяно се вкопчи в статуята на Аполон. Там преследвачите забиха един меч и три ками в обкичените му с цветя и панделки гърди. Предсмъртният му вик проехтя из цял Делфи. Тъй го намерих — красив дори при смъртта си, защото страданието, ужасът му бяха отекнали само във вика, докато тялото му бе останало грациозно и сякаш все още увлечено в някаква игра дори тогава, когато го беше сковала смъртта.